Изливане

   Тази публикация ще бъде посветена на един човек, който е свестен, но просто се държи много смахнато.

   Лично аз съм човек, който приема различните. Почти никога не ги критикувам или обиждам с това, че са по-така от другите хора. Но може ли да контактуваш с човек, който хем има желание да комуникира с теб, хем се държи дръпнато? Питам аз и надали ще намеря отговор, но ще продължавам да го търся.

   Та този човек просто няма такъв. Говорите си, не си разбрал нещо и питаш и той веднага казва „зарежи”. Колкото и широко скроен човек да съм, това ми бърка в здравето. Добре говорите си, защо, по дяволите, ще спираш разговора така изведнъж. Просто не ми е ясно.

  Да, всеки човек живее в свой собствен свят, със свое лично мнение и мислене, но това да се абстрахираш от хората и да не споделяш с никого е просто твърде много, поне според мен. Не искам да обидя никого с тези свой си думи, но все пак хора животът тече, грабвайте всяка възможност, защото на края ще съжалявате, че не сте успели.

  И да се върнем на човека, то може да не е само той и съм сигурен в това, че всеки от нас познава поне един, който има същото държание. Вярвам, че тези хора имат потенциал, могат да постигнат много, но защо си усложняват живота, защо потъпкват качествата си, които могат да ги издигнат в нещо повече от човек от общата маса хора в нашата държава.

  Това нещо също ме дразни, не само невъзможността да се сближиш, да опознаеш тези хора, но и как самите те си „провалят” един вид живота. Да, life is a bitch, но колкото и лошо да е, човек трябва да вярва на принципите си и да не се променя коренно или да бъде това, което не е, само за да може да се впише в някаква обстановка.

   Да не говорим, че този човек има голямо его. Само по себе си егото не е лошо нещо, но в големи количества е „взривоопасно”. Те си мислят, че са голямата работа, а всъщност са просто нормални хора, раними и изпитващи болка, любов, радост като всички останали.

   Ние хората сме толкова различни сами по себе си, че дори еднояйчните близнаци са различават коренно. Трябва да сме такива иначе светът ще ни омръзне много бързо и нямаше да може да се развием до сегашното си равнище. Но колкото и различни да сме все намираме някаква част, която да ни напомня за нас или да е като нашето мислене в някой друг човек, точно това нещо ни свързва в това невероятно изживяване, което оформя и двете страни, приятелството.

   Но да завържеш приятелство с такъв човек е много трудна работа. Едва ли не, невъзможна. Но надеждата умира последна. Трябва да си много хитричък и ловък човек, за да може да се сближиш с този човек. Явно ми трябва още време, за да мога да усвоя тези неща, но никога не се знае какъв ще е крайният резултат.

   И така излях си душата, олекна ми. Накрая мога само да кажа, че такива хора винаги ще има и винаги ще има и такива като мен, които ще се опитат да се сприятелят с тези души. Но просто начинът, по който мислят за себе си, гъзарите едва ли не, ще им попречи да си намерят приятели и може да изживеят живота си самотни, в своя собствен свят, без да са допуснали никого вътре, може би от риск да не се наранят. Но без болка няма победа.

Стена

Това започна като есе на тема "Стена", но прерасна в нещо по-задълбочено, стига само да може някой да разбере моя не толкова свестен мозък:

Стена. За какво се сещат хората като чуят тази дума? За какво ли не. Може да е за Берлинската стена, за стената в дома им, за стена, като препятствие, но много малко биха се замислили за стената като преграда в душата.

Повечето хора, ако не всички, имат своя стена в душата си. Тя е това нещо, което ти пречи да бъдеш себе си, това, което те кара да таиш в себе си злобата, обичта или негодуванието от някого.

Всеки човек е изпитвал това нещо, тази пречка, която се появява, когато иска да направи нещо, но не може, именно заради тази стена. Тя може да се превъплъти в какво ли не, може да е страх, срам, всички тези чувства и емоции, които ни карат да се спрем и да се замислим, „Какво ще помислят хората след като направя това?”.

Точно това мислене ни принуждава да бъдем роби на системата. Коя система ще попитате, която си изберете. Както и да го погледнете, всяка една от тях ни спира в някое наше начинание. Винаги гледаме да се съобразяваме с нея.

А законите? Законите се спазват, те не влияят чак толкова на тези неща, с които трябва да съответстват нашите действия. Правилата си ги има и ние си ги спазваме, дори и да направим това нещо, което искаме, но се възпираме поради гореспоменатите причини, то все пак ще си е законно.

В повечето случаи стената представлява неодобрението на околните. Мислим си, че ако постъпим така тези хора ще ни помислят за луди, ще ни оплюят, ще стоят далеч от нас, просто защото това наше действие не бива прието от тяхното мислене. Една от най-големите стени, които много малко хора успяват да изкачат и да преминат от другата страна или да я срутят, е точно тази, незнанието каква реакция ще видиш у хората, пред които извършваш това действие.

Другите стени също играят голямо влияние в решението ни дали да постъпим така или иначе. Това са стената на страха, този страх от това какви ще са последствията, дали е правилно или не действието, стената на срама, когато изпитваш срам към своята постъпка, своите мисли и всичко свързано с теб. Мога да продължа да изброявам тези препятствия, които ни пречат да изживеем пълноценно своя живот, но просто няма да ми стигне животът.

А хора успели да преодолеят тези стени, тези тъй неприятни постройки, колкото и мислени да са, биват трудно приети и ужасно нещастни в живота си. Докато не срещнат друг човек, също успях да ги прескочи или срути. Тогава те биват щастливи заедно и вършат своите действия без да бъдат спирани от преградата, която възпира повечето от нас.

Животът ни е станал толкова изпълнен със стереотипи, че ако някой не ги спазва или прескочи тяхната стена, бива веднага отлъчен от обществото. Хората го мислят за откачалка и още какво ли не, но причината за тяхната реакция е точно страхът или тяхната преграда, която им пречи да разберат изцяло този човек.

Говорим за 21-ви век, за демокрация, за равенство, но кажете ми виждате ли ги. Не само в България не са спазени, има ги и в други страни. Ще кажете, че това няма нищо общо, но тук грешите. Точно тези стени, прегради, препятствия пречат на хората да приемат различното. Все едно нашият ум, разум, душа, са разделени на две от една голяма стена, деляща ги на страна, която приема различното и го одобрява, поощрява, подкрепя и на страна, която го отхвърля, отрича, гони.

Повечето от нас живеем в тази втора страна. Малцина имат способностите, желанието или куража да я прескочат. И докато тези хора са толкова малко няма да може да живеем в свят на равенство. Винаги ще има някой, който да ни попречи да се разкрием пред света такива каквито сме.

Тази стена, която се изгражда през целия ни живот, стига само да не решим да й попречим, е толкова застъпена в днешно време, че все по-малко и малко хора успяват да я разбият на време, за да могат да живеят живот, в който имат открито съзнание и приемат всяко различно нещо с любопитство и желание за опознаване, а не го изключват от живота си изцяло, само защото не е като тях.