Прибирах се към нас и седейки в автобуса се загледах
през прозореца. Бяхме на спирката и чакахме да тръгне автобусът. Беше един от
тези дни, в който валеше сняг и гледах как снежинките застилат асвалта.
Една, от милионите снежинки, които падаха от небето,
падна и се закрепи на стъклото на автобуса. Погледнах я, беше точно като тези,
които ги рисуват. Кристална решетка, прекрасни малки израстъчета. Но всичко
приключи след малко. Тя се превърна бавно във вода.
Замислих се колко мимолетен е животът на снежинката.
Заражда се някъде в небесата, под въздействието на физични процеси и веднага
поема по своя път надолу. Все едно гравитацията я вика, приканва я с някаква
примамка, която снежинката не може да забележи, и бива унищожена.
Ще кажете не е унищожена, просто се е превърнала във
вода. Нищо в природата не се губи. Да, в този смисъл е така, но самата същност
на снежинката изчезва. Същността на чистотата, красотата, нежността,
уникалността на всяка една. Много трудно бихме намерили две снежинки, които да
си приличат все едно са еднояйчни близнаци. И се съмнявам, че ще намерим,
защото не мисля и че съществуват две такива. Всяка една е уникална и
неповторима сама по себе си. Почти както всеки човек е различен, няма двама,
които да са напълно еднакви.
Какво ли преживява една снежинка, докато не попадне
на земята. Тъжното е, че тя няма право да взима решения, вятърът и гравитацията
го правят вместо нея. Тя е просто едно блуждаещо тяло из атмосферата на
планетата и единствното нещо, което може би си мисли е, „Къде ли ще попадна?
Каква ли ще е смъртта ми?“ Докато реалността не я зашлеви и тя не попадне в
локвата и се стопи за секунди.
До известна степен прилича леко на нашия живот.
Какъв е той спряло Вселената, спрямо Земята? Нищожен, колкото е животът на тази
снежинка за нас. Ние се раждаме, растем, намираме си работа, изказваме мнения,
гласуваме, не гласуваме, борим се за оцеляване и накрая какво, попадаме в
локвата на смъртта. Край, в този момент не е кой знае колко важно колко си се
борил, колко си работил, колко си обичал, умираш. Изчезваш.
Дори и героите, с които се хвали историята, или
по-точно хората, които са направили нещо и ние започваме да ги боготворим за
това, не казвам, че това, което са направили не е спомогнало за света, в който
живеем сега, но все пак се преувеличава според мен. Започват да се издигат в
култ хора, обикновени хора, които след като са се прочули с някаква постъпка,
ако има нещо в миналото им, което да са направили и то да е лошо, никога не се
обявява, защото не може те да са били такива, тогава за какви идоли ще ги имат
хората, ако изкарат на яве „кирливите им ризи“.
Но просто с времето и тези хора ще се забравят.
Сигурен съм, че преди хилядолетия също е имало хора, които са правили
забележителни неща, но са забравени. Всичко, което правим, мислим, постигнем,
ще се забрави, какъв е смисълът тогава, защо сме се появили тук, на тази
планета, в този момент. За да я разрушим ли? Съмнявам се. Но просто до сега не
ми е ясно какво правим въобще. Защо сме тук, по дяволите.
Да, свикнали сме да си живеем живота, не се
замисляме за тези неща и просто се съсредоточаваме в личните си проблеми.
„Сега, какво ще стане, ако си облека това, какво ще си помислят хората. Леле,
защо казах тези неща, сега ще ме помислят за умна глава, дай да изръся някоя
тъпотията, защото иначе няма да имам приятели.“
Ами ако някой иска да сме такива, занимаващи се само
с нашия си личен живот, ами ако някой ни контролира без да го осъзнаваме? Какво
правим тогава?
А, не, това са глупости, няма такова нещо!
Това ще кажат 99% от хората. А онзи 1% ще се състои
в хората, които ни контролират и тези, които го осъзнават, но не знаят какво да
направят, защото системата е устроена, така че да не може да се направи нищо,
да осъзнаваме един вид съдбата си и да не можем да я променим, а само да се
надяваме смъртта да ни сполети леко, без болка и бързо.
Затова всички живеем живота на снежинката, всички
сме насочвани от вятъра, нямаме много собствен избор, но поне докато сме живи,
може да се насладим на нещата, които не са контролирани. На природата, на
света, на слънцето, на тази една снежинка, която ще кацне на прозореца ни и ще
се опита да повика за помощ, но няма да може, защото точно преди да произнесе
думите, ще се превърне във вода.
Край.
Всичко за нея свършва.
А трябва ли да бъде така и за нас, хората? Вие ми
кажете.
