Една загубена мисъл

              Пътувам си през магистралата, най-спокойна. Знам къде отивам, запътила съм се към Нерва. Знам си пътя, много пъти съм минавала от тук. Не съобщиха нищо по новините. Всичко е наред, скоро ще пристигна.

Леле, нямам търпение да стигна. Просто чувството, което изпитвам като стигна до целта е толкова опияняващо. Тръпките, които преминават през мен, вибрациите, направо са неповторими. Ето срещам една приятелка, която се връща. Колко доволна изглежда. Със своята лъчезарна усмивка и просто от нея се излъчват само приятни лъчи.

Остава ми още малко и аз ще стигна до целта си. Ще бъда като моята приятелка. Нямам търпение. Ето наближава. Всеки момент. Съвсем близо съм. А, какво? Какво е това? Какъв е този червен триъгълник, не чакай той е жълт. Не, отвън е червен, отвътре жълт, но има и още нещо. Нещо черно. Някакво фигура, някаква фигура, която не знам какво е. А! До този триъгълник има кръг. Ама и той е цветен. Син даже. Хаха, красиво синьо. Но има нещо бяло, което го загрозява. Не, чакай. Това е стрелка, която сочи към отклонението от магистралата. Значи тръгвам по него.

Добре, че беше този знак, иначе кой знае какво щях да правя сега. Странно, този път е малко по-тесен и не толкова гладък. На всичко отгоре май и е наклонен. Да, определено е наклонен. И то надолу. Но магистралата е права, до колкото помня. Тя нямаше наклон. Дано само този път да ме заведе на правилното място, защото не искам да се изгубя. Не съм се губила до сега, но съм чувала, че е ужасно.

Добре, тази отбивка продължава да отива надолу и има някакви странни завои, остри, зигзагообразни. Не ми харесва на къде отиват нещата. И при това светлината тук е доста по-малко от тази на магистралата. Става все по-тъмно. Страх ме е. До сега не ме е било толкова страх. Защо имаше ремонт на магистралата, защо? Защо поех по отбивката? Искам да се разплача. Даже вече плача. Не искам да съм сама на такова тъмно и негостоприемно място.

Аааа, не! Пътят свършва, а аз не мога да спра. Продължавам да се движа и виждам как пътят пред мен свършва и има само тъмнина, вече от километър няма осветление. Нееее, пропадам, пътят свърши, а аз пропадам и не виждам накъде. Всичко около мен е тъмно, нищо не мога да различа.

Аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа! Ох! Приземих се, но къде? Нищо не виждам, всичко е тъмно. Пак започнах да плача, не мога да спра. Защо поех по отбивката. Защо имаше ремонт? Защо не се спрях, защо не изчаках? Защо? Нищо, за наказание сега ще си стоя тук, незнайно къде, в тъмнината и ще чакам. Но какво ще чакам? Не знам. Боже, какво да правя? Няма какво, ще остана тук и ще си плача тихо с надеждата някой от поправчиците да ме намери. Но как ще ме намери, като не знаят дори, че ме няма?

Минаха месеци, години или може би часове, не мога да кажа. Няма как да измеря времето тук, няма какво да взема за ориентир. Толкова самотна се чувствам. А целта ми беше толкова близо. Защо не се спрях, защо поех по отбивката? Самота. Само това ми остана. Седя тук и вече не плача, защото няма сили. Изплаках всички сълзи, които имах. Просто седя и се взирам в нищото, защото около мен няма нищо, само тъмнина.

Сълзите ми се върнаха. Пак плаках. Защо? Защото ми липсва целта. Липсва ми пътят, магистралата, липсват ми всички тези неща, които преди взимах за даденост, защото просто ги имах и не ги оценявах. Но сега, ако се измъкна от тази яма, дори не знам дали е яма или дупка, или просто тъмно място, стая, ще ги цена, ще им се радвам всяка секунда от съществуването ми.

Започна да ми става и студено. Може да ми е било студено още от началото, но не го бях усетила, защото се бях вглъбила в мислите си - къде сбърках. Но сега откакто вече спрях да плача и осъзнах, че няма скоро да се измъкна, разбрах, че ми е студено. Нормално е все пак тук няма никакво осветление, намирам се на място, което сигурно го няма и на картата вкъщи.

Толкова ми е студено вече, че започвам да заспивам. Очите ми се затварят бавно, бавно. Май халюцинирам, защото виждам някаква светлина. Нямам сили да си отворя очите повече, за да бъда сигурна, че наистина я виждам. Но тя става все по-ярка. Възможно ли е да е раят, възможно ли е аз да умирам, ако е така, защо, защо точно днес. Можех да си стигна до целта и да продължа да живея, даже на някое друго място, в друг град.

Но чакай, тази светлина е странна. Това не е светлина, това е път. И то не какъв да е път, а път нагоре. Може ли да е към рая? Но аз мъртва ли съм или не. Май съм, защото вече не ми е студено и започва в мен да се надига приятно чувство. Да, мъртва съм и отивам в рая, по тази пътека. Тя даже е хубава, гладка, прекрасна.

Очите ме болят, а защо ме болят? Може да е заради толкова време в мрака и сега светлина. Отивам в рая, където ще е прекрасно. Примирих се вече с мисълта, че съм мъртва. Живях, колкото живях, може да не беше пълноценно, но поне беше живот, бих го нарекла живот.

Ето поемам по пътя. Очите вече не ме болят толкова. Усещам лъчите по себе си, чувството е прекрасно, почти колкото като да си жив. Карам си бавно и се издигам, най-сетне, път нагоре. Чувам шум, това сигурно са другите души в рая и ангелите. Най-вероятно. Умрях, но поне отивам на хубаво място, топло и приятно.

Чакай малко! Долавям познати звуци като тези, които чувах, когато пътувах по магистрала. Боже, не може да бъде, аз съм жива и не само това, но и се върнах на магистрала. При това на точното място, на което се отбих. Леле, пак в мен се заражда чувството на екстаз. Намерих пак посоката към Нерва и потеглям. Усещам как усмивка се появява на устата ми, за пръв път от месеци, години, не знам колко време ме е нямало. А чакай, не е месеци, нито дни, виждам дата на една табела, виждам и часа. Боже, минали са само 5 часа. Не може да бъде.

Хаха, и ето, вече съм пак по магистралата на път към целта. И пак се зараждат чувствата, които имах и първия път като пътувах, преди 5 часа. И ето още малко и ще стигна целта си. Светлината става все по-силна и ярка. Ето я целта. Успях.

Преминах през всичко, мислих, че съм мъртва, но ето ме сега, изпълнявайки целта си и наистина се чувствам щастлива, весела, от мен пращи веселие. Усещам как част от мен остава назад, а друга се разпростира на посоки. Усещам как някои успяват да стигнат до други градове и там да намерят отново своята цел. Успях.

Ето една част от мен се връща, вече станах много. Вече сме щастливи и доволни.