Книгата, която ме наведе на тази
мисъл е книга, която надали много хора са чували. „Благосклонната чума“ на
Росица Казакова. Първата книга, която чета от български автор, която не е
наложена от обществото да се изучава в учебния план. Първият шок, който получих
като видях книгата беше резюмето, второто, което ме шокира двойно повече, беше
авторката, българка. Този шок беше приятен, знаете ли защо? Защото ми показа,
че ние можем, аз не се съмнявам в това, знам, че сме способни на всичко, но
рядко ни се отдава възможността да изявим, камо ли да развием, своите таланти и
желания.
Чак към края на книгата изникна
това, което засяга това есе, да го наречем есе. Новото начало. Или по-точно как
то никога не довежда до нещо по-добро.
Всеки човек чака с нетърпение
възможността да започне наново, начисто, да рестартира своя диск, да изтрие
своята памет, всичко да е празно, като бяло платно, чакащо художникът да излее
върху него своите чувства, мисли, преживявания. Но това платно не е бяло. Платното,
което ние всички получаваме при такъв шанс, е пребоядисано. Под бялото, което
виждаме и си представяме като нещо невиждано до сега, началото на нашия нов и
прекрасен живот, всъщност стоят пластове след пластове картини, изразяващи всяко
наше действие и мисъл, всяка грешка, поука, размисъл.
И пишейки ние нашия нов живот
върху това „бяло“ платно ние всъщност просто добавяме поредния слой боя, който
после ще замажем отново. Но докато ние рисуваме настоящето си, миналото пропива
през слоевете и напомня за болката и страданията от миналия живот. Колкото и
нова боя да слагаме отгоре му, то пак излиза. Настоява да го видим, да го
забележим, да го възприемем. Но нашето чувство за самосъхранение ни пречи да го
приемем, да се поучим от него и затова ние все повече го замаскираме.
Но в един момент свършва боята и
ние сме принудени да се изправим пред миналото си. Колкото и да сме бягали от
него, то пак ни намира. Не може да се гради нищо ново, защото старото никога
няма да си отиде. То винаги ще ни дебне зад ъгъла, зад онази лампа или ваза,
която приемаме като част от масата, на която стои. То винаги ще е с нас, винаги
ще бъде като наша втора сянка. Няма бягство от него.
15 секунди слава, 15 секунди
щастие в новия живот. Всичко свършва, дори животът, дори денят, дори кръвта,
дори светът. Няма време да съжаляваме за това, което не сме направили или какво
е могло да бъде, ако сме направили нещо друго, нямаме време да започнем наново,
нямаме време да мислим толкова за това как да постъпим. Животът ни е нищожен в
сравнение с времето, в което живее Вселената. За нея един човек е просто
поредната буболечка еднодневка, която скоро ще изчезне. Затова нека се наслаждаваме
на живота на максимум, докато го имаме.
Ново начало, по-добри
възможности, по-хубави принадлежности. Защо всички сме такива материалисти? Не
се изключвам от това число, защото понякога и аз ставам такъв и се мразя
тогава, в това си състояние. Нека си признаем, че всеки от нас, някога е бил
материалист, имало е момент, в който дори за секунда сте се усетили такива. Не
обвинявам никого, а само питам защо трябва да сме такива. Защо не може повече
да ни интересуват чувствата, любовта и обичта към приятелите, дори към тези,
които може и да не знаят, че ги обичаш, че те е грижа за тях, към родителите,
семейството?
Защо живеем в този свят изпълнен
с всякакви провокатори към либидото. Към първичното. Секс, секс, секс. Всяка
втора мисъл на човек. Да, човек, не мъж, не съм се объркал. Всеки мисли за секс
и то вече все по-често, защото накъдето и да се обърнеш навсякъде се промотира
той. Най-примитивният и красив инстинкт, който притежават всички животни. Да,
сексът е красота. Той е сливането на две тела. Отдаването на едното на другото.
Всяка реклама, всяка песен, всяка реплика, която бълват медиите ни, е пълна със
сексуално напрежение. И няма спасение. Колкото и отначало да превърташ всичко,
то си остава такова.
Нужна е промяна, да. Нужна е
революция в мисленето на хората. В нравите, в привичките им, нужен е нов вид комуникация.
Не, не е нов, а е стар, но просто забравен. Проявата на обич. Една прегръдка,
един жест, един поглед, едно докосване, казват толкова повече, от които и да е
пари и думи на света.
Ново начало, с надеждата да не
пробие миналото, но дори и да се случи, да може да го посрещнем с чувства на
топлота, а не на страх и на ярост. Тези тежки моменти ни изграждат, те ни
правят хората, които сме. Не може да бягаме от тях, без тях сме просто
безпомощни, безмозъчни животни.
И не, не ние сме на върха на
веригата. Верига няма. Има кръговрат. Това, че ние сме си въобразили, че сме
царе на света е измама. Всички сме животни, всички сме част от природата и
разрушавайки нея, разрушаваме себе си. Умре ли тя, умираме и ние.
Новото начало, новият метод на
живот, новото, чистото, прекрасното, милото, любезното, обичаното, любимото,
красивото. Това ни очаква в свят построен по друг начин. Не центриран в
материала на производството. А по-заинтересуван от целостта и вътрешността на
материала. От душата.
