Последният Първи Учебен Ден

Щом прекрачиш прага на училището за пръв път те връхлита едно чувство, което като малък все още не можеш да определиш, но като пораснеш разбираш, че това е било желанието да получиш знания и… bullshit.

Днес беше последният първи учебен ден за всички мои набори ’93 и някои ‘94. В моето даскало аз бях знаменосец, ужас, сериозно. Да киснеш там прав 30-60 минути, не си е работа. И започна нали учебният ден с предизвикателства и препятствия, пречки и увъртаници.

Естествено денят започна с промяна не само на моето ежедневие, но и с промяна на автобусите в селото ми. Включиха да минава още една линия и всички на спирката бяха, „Ама сега какво, то такова…”. На всичкото отгоре автобусът пушеше. Някъде до дясна задна гума пушеше и миришеше на изгоряла гума. Но шофьорът каза „Качвайте се по-напред. Еб*л съм му майката, ще карам, ако се пали да се пали”. Та вместо денят ми да започне като по вода, започна като по дим.

И така всички в автобуса пътувахме със страх до Илиянци. После с трамвайчето и книжката, нищо интересно. Ама пустата униформа как пречи, още багаж. Пристигнах в даскало благополучно и имаше само 2-3-ма. После отидох да си облека униформата и след 15 минути чакане се видях със знаменоската и отидохме да търсим другата знаменоска. И бяха едни лутаници из коридорите при малките и просто като ги видиш и до тях съучениците ти и приятелите ти, просто си викаш „Ех, какъв е животът”. И ние сме били малки.

Да, малки, но нямаше чак такива шашаници. Аааа, малките, първи учебен ден. Трябва да са облечени с най-новата колекция на някоя си марка и т.н. Преди светът беше много по-прост. Никой не се вталясваше толкова в това как ще изглежда детето му, кои най-нови дрешки ще носи и т.н.

Да се върнем на първокласниците, какви са малки, накрая не я намерихме и се върнахме навън, а тя беше там. Точно като по филмите и детските как се търсят двама и все се разминават.

Накрая, нали, започна всичко и си вися аз със знамето и гледам малките. Какви индивиди са. Имаше едно момиченце, което се разплака още с влизането. Кой знае защо. Почудих се и реших, че или не иска да почва, заради това, че ще ѝ липсват родителите ѝ или просто по-голям/а брат/сестра са и наговори какво е да си в училище и са я стресирали. Имаше и други интересни индивиди имаше едно дето беше с някаква прическа кожено яке, направи ли го като рок звезда от 90-те. Но преобладаваха момченцата с ризички и момиченцата с роклички. Видях само едно момиченце, което се беше облякло или я бяха облекли, в нормални дрехи, нищо толкова формално и някакви изгъзици.

А леле, като започна да говори директорката. Как първокласниците прекрачват прага и чакат да започнат да пълнят със знания главите им, как ги очакват нови стаи и глупости. Да, да знаете един първокласник си мисли точно за това. През глава му сигурно минават мисли от сорта на „Мама трябва да ми купи онази кукла, която си харесах., Трябва да ми купят онази близалка.” и какви ли още не, но не мога да съм сигурен, но вярвам, че не са това, че нямат търпение да стъпят в света на знанието.

Всичко мина, посмях се весело на директорката и глупостите, които чете от някаква хартийка и отидохме с класа, по-точно половината клас, защото другата е твърде велика, за да излезе с другата част, а защо ни пука не знам. Не, всъщност знам, защото все пак това е класът ми. С тях прекарах 4 години и колко и да се мразим пак ще е хубаво да се съберем всички, да намерим допирни точки в характерите си и всякакви други неща.

После излязох с най-добрите си приятелки и се разходихме из София-та. Защото не сме го прави от много време… (вчера). И отидох да се видя с един друг приятел. Говорихме си и той се върна на работа, а аз към нас. Говорихме си за матурите, които ми предстоят. Наистина трябва да се захванеш здраво да учиш и ще е супер да изкараш добри оценки на предварителните изпити.

Пътувайки към нас и сега си мисля как това е последната ни година. Идва бал, кандидатстудентски изпити, матури, учене, работа трябва да си търсиш. Тази последна година е най-важната от живота ти. Тя решава твоето бъдеще, твоят живот. Тук се решава дали ще преуспееш или ще паднем в „ямата” заедно с другите. Колкото и странно да звучи, колкото по-близо идва май месец, толкова повече нараства страхът. Страхът не само от матурите, изпитите, ами и от това какво е подготвил животът за мен, какво ме чака в бъдеще и какво не ме очаква. Но с времето всичко ще се покаже, само ще пожелая на себе си и на всички, които са на моето дередже, успех и за да го постигнем ще трябват много усилия.