Новото начало или дали е така?

Книгата, която ме наведе на тази мисъл е книга, която надали много хора са чували. „Благосклонната чума“ на Росица Казакова. Първата книга, която чета от български автор, която не е наложена от обществото да се изучава в учебния план. Първият шок, който получих като видях книгата беше резюмето, второто, което ме шокира двойно повече, беше авторката, българка. Този шок беше приятен, знаете ли защо? Защото ми показа, че ние можем, аз не се съмнявам в това, знам, че сме способни на всичко, но рядко ни се отдава възможността да изявим, камо ли да развием, своите таланти и желания.

Чак към края на книгата изникна това, което засяга това есе, да го наречем есе. Новото начало. Или по-точно как то никога не довежда до нещо по-добро.

Всеки човек чака с нетърпение възможността да започне наново, начисто, да рестартира своя диск, да изтрие своята памет, всичко да е празно, като бяло платно, чакащо художникът да излее върху него своите чувства, мисли, преживявания. Но това платно не е бяло. Платното, което ние всички получаваме при такъв шанс, е пребоядисано. Под бялото, което виждаме и си представяме като нещо невиждано до сега, началото на нашия нов и прекрасен живот, всъщност стоят пластове след пластове картини, изразяващи всяко наше действие и мисъл, всяка грешка, поука, размисъл.

И пишейки ние нашия нов живот върху това „бяло“ платно ние всъщност просто добавяме поредния слой боя, който после ще замажем отново. Но докато ние рисуваме настоящето си, миналото пропива през слоевете и напомня за болката и страданията от миналия живот. Колкото и нова боя да слагаме отгоре му, то пак излиза. Настоява да го видим, да го забележим, да го възприемем. Но нашето чувство за самосъхранение ни пречи да го приемем, да се поучим от него и затова ние все повече го замаскираме.

Но в един момент свършва боята и ние сме принудени да се изправим пред миналото си. Колкото и да сме бягали от него, то пак ни намира. Не може да се гради нищо ново, защото старото никога няма да си отиде. То винаги ще ни дебне зад ъгъла, зад онази лампа или ваза, която приемаме като част от масата, на която стои. То винаги ще е с нас, винаги ще бъде като наша втора сянка. Няма бягство от него.

15 секунди слава, 15 секунди щастие в новия живот. Всичко свършва, дори животът, дори денят, дори кръвта, дори светът. Няма време да съжаляваме за това, което не сме направили или какво е могло да бъде, ако сме направили нещо друго, нямаме време да започнем наново, нямаме време да мислим толкова за това как да постъпим. Животът ни е нищожен в сравнение с времето, в което живее Вселената. За нея един човек е просто поредната буболечка еднодневка, която скоро ще изчезне. Затова нека се наслаждаваме на живота на максимум, докато го имаме.

Ново начало, по-добри възможности, по-хубави принадлежности. Защо всички сме такива материалисти? Не се изключвам от това число, защото понякога и аз ставам такъв и се мразя тогава, в това си състояние. Нека си признаем, че всеки от нас, някога е бил материалист, имало е момент, в който дори за секунда сте се усетили такива. Не обвинявам никого, а само питам защо трябва да сме такива. Защо не може повече да ни интересуват чувствата, любовта и обичта към приятелите, дори към тези, които може и да не знаят, че ги обичаш, че те е грижа за тях, към родителите, семейството?

Защо живеем в този свят изпълнен с всякакви провокатори към либидото. Към първичното. Секс, секс, секс. Всяка втора мисъл на човек. Да, човек, не мъж, не съм се объркал. Всеки мисли за секс и то вече все по-често, защото накъдето и да се обърнеш навсякъде се промотира той. Най-примитивният и красив инстинкт, който притежават всички животни. Да, сексът е красота. Той е сливането на две тела. Отдаването на едното на другото. Всяка реклама, всяка песен, всяка реплика, която бълват медиите ни, е пълна със сексуално напрежение. И няма спасение. Колкото и отначало да превърташ всичко, то си остава такова.

Нужна е промяна, да. Нужна е революция в мисленето на хората. В нравите, в привичките им, нужен е нов вид комуникация. Не, не е нов, а е стар, но просто забравен. Проявата на обич. Една прегръдка, един жест, един поглед, едно докосване, казват толкова повече, от които и да е пари и думи на света.

Ново начало, с надеждата да не пробие миналото, но дори и да се случи, да може да го посрещнем с чувства на топлота, а не на страх и на ярост. Тези тежки моменти ни изграждат, те ни правят хората, които сме. Не може да бягаме от тях, без тях сме просто безпомощни, безмозъчни животни.

И не, не ние сме на върха на веригата. Верига няма. Има кръговрат. Това, че ние сме си въобразили, че сме царе на света е измама. Всички сме животни, всички сме част от природата и разрушавайки нея, разрушаваме себе си. Умре ли тя, умираме и ние.

Новото начало, новият метод на живот, новото, чистото, прекрасното, милото, любезното, обичаното, любимото, красивото. Това ни очаква в свят построен по друг начин. Не центриран в материала на производството. А по-заинтересуван от целостта и вътрешността на материала. От душата.

Себе си

Провокации отвсякъде,

търсене навсякъде,

лутане всякъде,

но намиране никъде.

Желанието тук е,

методите също,

но проблем се среща на всеки ъгъл,

в опита ти себе си да намериш.

Проблем и то голям,

проблем, но какъв,

проблем и познай от кой,

да, проблем многоброен,

проблема – хората.

Жадуваш ти да се откриеш,

себе си човек да наречеш

и то човек достоен,

човек открит и спокоен,

но срещаш ти стена.

Стена студена и корава,

по-твърда от титана,

опора търсиш да я срутиш,

но в безкрайно търсене се впускаш ти.

Повярвай трудно ще намериш

начин да я преминеш ти.

Тя ще стои вечно горда и непристойна,

за да пречи ти да стигнеш

до своята същност и любов.

И търсейки ти, попадаш незнайно как

на нещо още по-опасно пак,

присламчен след лутането ти

оказваш се безсилен срещу тях.

Срещу думите, мислите, желанията им

на хората край теб кръжащи,

на общост нова, със стари закони:

всичко еднакво да бъде,

всички в машината да са,

без индивидуалност да са те,

да не би да се изправят

да намерят разликата,

че те не са машина,

а човеци същински.

Живи, дишащи, даже мислещи,

че те са нещо специално,

нещо ново и прекрасно,

нещо удивиделно, неповторимо.

Жадуващо свободата то да вкуси,

и да потърси в нея своето същество,

своята същност и духовност,

защото точно там,

свободно то се намещава.

В душата ни затворено

зад таз стена от хора,

зад таз преграда болна,

себе си ще намериш ти

спокоен и доволен,

че вече знаеш що си ти.

Какво желаеш, можеш.

Себе си ти открил си

И свободен вече бил си.

След дъжда

Прелест, манна небесна,

е всеки дъх, който поемам,

всяка глътка кислород

проникваща в моите органи,

прекрасна и неповторима.

Но, оу, какво блаженство

е туй ново нещо

след дъжда.

Усещаш ли го?

Това нещо във въздуха

след дъжда.

Чистотата, мокротата,

след дъжда.

Усещаш ли ти това чувство,

когато вдишаш ти,

след дъжда.

Представата за нещо ново,

след дъжда.

Надеждата за поредния лъч,

след дъжда.

След дъжда

усеща се най-добре

прелестта на света.

Прелестта на света,

усеща се най-добре,

след дъжда.

Една загубена мисъл

              Пътувам си през магистралата, най-спокойна. Знам къде отивам, запътила съм се към Нерва. Знам си пътя, много пъти съм минавала от тук. Не съобщиха нищо по новините. Всичко е наред, скоро ще пристигна.

Леле, нямам търпение да стигна. Просто чувството, което изпитвам като стигна до целта е толкова опияняващо. Тръпките, които преминават през мен, вибрациите, направо са неповторими. Ето срещам една приятелка, която се връща. Колко доволна изглежда. Със своята лъчезарна усмивка и просто от нея се излъчват само приятни лъчи.

Остава ми още малко и аз ще стигна до целта си. Ще бъда като моята приятелка. Нямам търпение. Ето наближава. Всеки момент. Съвсем близо съм. А, какво? Какво е това? Какъв е този червен триъгълник, не чакай той е жълт. Не, отвън е червен, отвътре жълт, но има и още нещо. Нещо черно. Някакво фигура, някаква фигура, която не знам какво е. А! До този триъгълник има кръг. Ама и той е цветен. Син даже. Хаха, красиво синьо. Но има нещо бяло, което го загрозява. Не, чакай. Това е стрелка, която сочи към отклонението от магистралата. Значи тръгвам по него.

Добре, че беше този знак, иначе кой знае какво щях да правя сега. Странно, този път е малко по-тесен и не толкова гладък. На всичко отгоре май и е наклонен. Да, определено е наклонен. И то надолу. Но магистралата е права, до колкото помня. Тя нямаше наклон. Дано само този път да ме заведе на правилното място, защото не искам да се изгубя. Не съм се губила до сега, но съм чувала, че е ужасно.

Добре, тази отбивка продължава да отива надолу и има някакви странни завои, остри, зигзагообразни. Не ми харесва на къде отиват нещата. И при това светлината тук е доста по-малко от тази на магистралата. Става все по-тъмно. Страх ме е. До сега не ме е било толкова страх. Защо имаше ремонт на магистралата, защо? Защо поех по отбивката? Искам да се разплача. Даже вече плача. Не искам да съм сама на такова тъмно и негостоприемно място.

Аааа, не! Пътят свършва, а аз не мога да спра. Продължавам да се движа и виждам как пътят пред мен свършва и има само тъмнина, вече от километър няма осветление. Нееее, пропадам, пътят свърши, а аз пропадам и не виждам накъде. Всичко около мен е тъмно, нищо не мога да различа.

Аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа! Ох! Приземих се, но къде? Нищо не виждам, всичко е тъмно. Пак започнах да плача, не мога да спра. Защо поех по отбивката. Защо имаше ремонт? Защо не се спрях, защо не изчаках? Защо? Нищо, за наказание сега ще си стоя тук, незнайно къде, в тъмнината и ще чакам. Но какво ще чакам? Не знам. Боже, какво да правя? Няма какво, ще остана тук и ще си плача тихо с надеждата някой от поправчиците да ме намери. Но как ще ме намери, като не знаят дори, че ме няма?

Минаха месеци, години или може би часове, не мога да кажа. Няма как да измеря времето тук, няма какво да взема за ориентир. Толкова самотна се чувствам. А целта ми беше толкова близо. Защо не се спрях, защо поех по отбивката? Самота. Само това ми остана. Седя тук и вече не плача, защото няма сили. Изплаках всички сълзи, които имах. Просто седя и се взирам в нищото, защото около мен няма нищо, само тъмнина.

Сълзите ми се върнаха. Пак плаках. Защо? Защото ми липсва целта. Липсва ми пътят, магистралата, липсват ми всички тези неща, които преди взимах за даденост, защото просто ги имах и не ги оценявах. Но сега, ако се измъкна от тази яма, дори не знам дали е яма или дупка, или просто тъмно място, стая, ще ги цена, ще им се радвам всяка секунда от съществуването ми.

Започна да ми става и студено. Може да ми е било студено още от началото, но не го бях усетила, защото се бях вглъбила в мислите си - къде сбърках. Но сега откакто вече спрях да плача и осъзнах, че няма скоро да се измъкна, разбрах, че ми е студено. Нормално е все пак тук няма никакво осветление, намирам се на място, което сигурно го няма и на картата вкъщи.

Толкова ми е студено вече, че започвам да заспивам. Очите ми се затварят бавно, бавно. Май халюцинирам, защото виждам някаква светлина. Нямам сили да си отворя очите повече, за да бъда сигурна, че наистина я виждам. Но тя става все по-ярка. Възможно ли е да е раят, възможно ли е аз да умирам, ако е така, защо, защо точно днес. Можех да си стигна до целта и да продължа да живея, даже на някое друго място, в друг град.

Но чакай, тази светлина е странна. Това не е светлина, това е път. И то не какъв да е път, а път нагоре. Може ли да е към рая? Но аз мъртва ли съм или не. Май съм, защото вече не ми е студено и започва в мен да се надига приятно чувство. Да, мъртва съм и отивам в рая, по тази пътека. Тя даже е хубава, гладка, прекрасна.

Очите ме болят, а защо ме болят? Може да е заради толкова време в мрака и сега светлина. Отивам в рая, където ще е прекрасно. Примирих се вече с мисълта, че съм мъртва. Живях, колкото живях, може да не беше пълноценно, но поне беше живот, бих го нарекла живот.

Ето поемам по пътя. Очите вече не ме болят толкова. Усещам лъчите по себе си, чувството е прекрасно, почти колкото като да си жив. Карам си бавно и се издигам, най-сетне, път нагоре. Чувам шум, това сигурно са другите души в рая и ангелите. Най-вероятно. Умрях, но поне отивам на хубаво място, топло и приятно.

Чакай малко! Долавям познати звуци като тези, които чувах, когато пътувах по магистрала. Боже, не може да бъде, аз съм жива и не само това, но и се върнах на магистрала. При това на точното място, на което се отбих. Леле, пак в мен се заражда чувството на екстаз. Намерих пак посоката към Нерва и потеглям. Усещам как усмивка се появява на устата ми, за пръв път от месеци, години, не знам колко време ме е нямало. А чакай, не е месеци, нито дни, виждам дата на една табела, виждам и часа. Боже, минали са само 5 часа. Не може да бъде.

Хаха, и ето, вече съм пак по магистралата на път към целта. И пак се зараждат чувствата, които имах и първия път като пътувах, преди 5 часа. И ето още малко и ще стигна целта си. Светлината става все по-силна и ярка. Ето я целта. Успях.

Преминах през всичко, мислих, че съм мъртва, но ето ме сега, изпълнявайки целта си и наистина се чувствам щастлива, весела, от мен пращи веселие. Усещам как част от мен остава назад, а друга се разпростира на посоки. Усещам как някои успяват да стигнат до други градове и там да намерят отново своята цел. Успях.

Ето една част от мен се връща, вече станах много. Вече сме щастливи и доволни.

Самота

Разхождаш се из улицата в София. Край теб минават толкова много хора, всеки говори с някого, ту по телефона, ту срещу него. Поглеждаш настрани, виждаш трамвая, който спира на спирката, качват се хора, които постоянно са в движение. Поглеждаш на спирката, на която си, виждаш хората как си тананикат и се движат в такт с музиката, която слушат. Или просто гледат в една точка.

Тази точка е самотата. Колкото и хора да има около теб, ти винаги си сам. Живееш в своите мисли, които се сменят на всяка секунда, задвижени от всичко, което видиш, подушиш, докоснеш, чуеш. Човек се чувства най-самотен, когато е обграден от хора, защото осъзнава, че е един. Че е той. Човек. Сам. Вглъбен. Задълбочен. Замислен. Заинтригуван точно от това, от самотата.

Точно определени хора, те карат да се чувстваш самотен. Замислиш ли се е така. Защото като се сблъскаш с проблем, свързан с този човек ти започваш да размишляваш и размишляваш и няма с кого да го споделиш. Не можеш с този човек, не можеш с другите, защото те го познават и ще разкажат. А защо да разказват? Защото това е в природата на всеки човек. Клюката. Приказките за другите. Всеки мрази това, но всеки го прави.

Най-често срещата тема за разговор на хората са хората. Чуждите хора. Тези, които познават и могат да критикуват. И защо просто не го кажат в лицето им, а постоянно споменават нещото зад гърба им. Защо? Защо? Защо? Никога няма да разберем отговора на този въпрос. А, не, чакай, ето защо, защото не са достатъчно смели. Защото ги е страх да не развалят отношенията си с тези хора, с които така или иначе не си комуникират често. Защото вече няма да е просто онзи човек, а ще е онзи, който мисли, че този е такъв.

Човешката суета. Толкова нелепо и тъпо нещо, че повече няма на къде. За Бога, защо всички са такива говеда, защо не могат да си кажат право нещата, които мислят, защото сме направени толкова суетни, толкова мислещи за материалното, за мнението на другите, за това кой с кого е бил, кой кого е погледнал, заговорил.

Омръзна ми от света. Омръзна ми от хората. Омръзна ми от живота. Омръзна ми от напрежението. Омръзна ми от надпреварата с времето. Омръзна ми от споровете между хората. Омръзна ми от нахакаността им. Омръзна ми от суетата им. Омръзна ми от глупостта им. Омръзна ми от любовта.

Ох, тази любов. Какво за нея? Ти въобще знаеш ли какво е любов. Не! Просто си влюбен, поредното, и повярвай ми не последното, влюбване. И какво стана, не ти обръща достатъчно внимание, не се виждате често и какво нищо не правите по въпроса, нали. И какво очакваш, нещата да се подобрят, ами няма, братче. Каквито си ги направиш нещата, такива ще си ги гледаш и понасяш.

Повярвай ми има разлика между влюбване и любов. Но просто явно ти не си я открил. За теб влюбването e любовта, а разликата им е огромна. Няма да ти я казвам. Нека те оставя животът да те научи, нека те зашлеви здравата, току-виж ти дошъл акълът в главата. Да, вярвам, че имаш такъв. И повярвай ми използваш го, но явно не по правилния начин.

Спокойно, всеки се учи от грешките си и то докато е жив. Не те обиждам, ако си мислиш такова нещо, не. Просто ти излагам фактите, а това дали да им повярваш и да помислиш върху тях ти си го решаваш. Повярвай ми, по-добре си помисли. Мен ако ми кажат такова нещо, ще сдухам яко и ще си направя равносметка на действията си. Но все пак ти не си мен. Ти си друг. Съвсем непознат човек. И си самотен, като мен. Спокойно, все някога нещата ще се оправят. Да се надяваме.

Ха, надежда. Само тя ни е останала, както казват старите хора. Но те са прави. В свят като нашия, точно тя е това, което го крепи. Надеждата за по-добро бъдеще. Леле, колко са ми втръснали тези думи и на теб сигурен съм, но какво да се прави, като си нямаме друга спътница освен нея, така е. Самички всички с надеждата, на всеки различната надежда, под ръчичка и вървим по пътеката на живота.

„Живот ли бе да го опишеш.“ Ами да, живот е, каквото и да правим. Такъв е какъвто го направим. Трудно за възприемане, но е така. А може би не. Зависи ужасно много от гледната ти точка върху нещата, дали си струва едно нещо или не. Дали ще бъдеш този човек успях въпреки всичко или ще си поредната мравка, която ще служи на кралицата.

Ох, няма да започвам темата за управлението на държавата, света и космоса. Твърде много съм я дъвкал през годините и вече ми омръзна.

Ха, късо параграфче, не мислиш ли, а ма ти още четеш, браво. Значи идва краят на самотата, някой ме разбира, някой е с мен. Някой мисли като мен, живее като мен, диша като мен. Леле, не може да бъде, най-сетне намерих сродната душа, човекът, който ще бъде до мен винаги, ще разчитам на него. О, благодаря ти, добре, че си ти, за да знам, че има смисъл да живея, че има смисъл да продължавам напред, да опитвам.

Ама друг път. Повярва ли на горния абзац. Голям будала си. Самотен е най-добре. Самотата е най-доброто нещо, което може да ти се случи. Тя ти показва какъв си, защо си такъв, как да се или да не се промениш. Показва ти смисъла на живота, е не винаги, но понякога. Помага ти да се замислиш върху живота си, дали е хубав, дали да не го промениш или не.

Самотата е прекрасното чувство, което те облива всеки ден от твоето съществуване. Благодаря ти, че си до мен, че ми помагаш и ме разбираш, о, самота.

Твой вечен, Самотният.

“не по площадите, а в нашите души, Тя – свободата, се изгражда и руши“

Преди седмица си разглеждах тетрадката, в която си пиша есетата и съчиненията по литература и се натъкнах на това есе, което съм писал за класна работа, реших, че има смисъл да я публикувам. Наслаждавайте се. :)

Свободата. Всички хора жадуват за нея. В нейна чест са се водили безброй войни и са убивани милиони хора. Но много малко души са я постигали наистина.

Ние сами, вътрешно, трябва да се освободим. Не говоря за свободата на словото и печата или друг вид свобода дадена ни от закона. А за истинската свобода в душата. Да се чувстваш свободен, въпреки всички задължения и закони, които трябва да спазваш. Всеки може да се чувства свободен стига да го пожелае, но ако сбърка някъде, се сбогува с нея.

Историята ни изобилства от войни за свобода и след като са спечелени, хората не знаят какво да правят с нея. Но тази свобода не е истинска, защото те са се отървали от един потисник, но е изскочил нов и така с векове хората са били и продължават да са роби.

Смисълът на цитата “не по площадите, а в нашите души, Тя – свободата, се изгражда и руши“ е, че свободата не се добива чрез протести, както се случва често в нашето време. Всеки ден има стачка и тя не довежда до нищо. Не може да спечелиш това, което си изгубил, по този начин.

Всеки търси свободата във външния свят, но много малко разбират, че тя се печели в душата. За да си свободен човек трябва да се признаеш за такъв, а това е възможно, независимо от законите и правилата. Може да се каже, че хипитата са били свободни хора. Те са били свободни по душа и миролюбиви.

Но колкото и трудно да се гради тази свобода, може лесно да се наруши. Независимо колко се стараеш на края всичко свършва. Все пак всичко си има своя край, дори свободата.

В душата, това е мястото, където всичко се изгражда и руши. За всеки човек условията са различни, но при всички има свобода, която пък от своя страна има своя край. Колко и да се борим и да протестираме винаги ще сме роби на нещо. Само в душата си, ще сме свободни и е нужно да се придържаме към тази свобода, защото понякога може само тя да ни е останала.

Екпспериментът „Фейсбук“

Искам да се извиня на всички, които съм обидил, излъгал или ядосал по някакъв начин с този експеримент и пост.

Седейки на компютъра си и пишейки си с една приятелка ми дойде една странна идея и реших да я осъществя. Тя беше да проведа експеримент в социалната мрежа, за която всеки е чувал, „Фейсбук“.

Ще попитате в какво се състоеше този експеримент и каква е целта му. Ще започна с целта, тя е да покаже колко много е започнал да влияе Фейсбук върху живота ни и как чрез него вече нямаме личен живот, лични проблеми, всичко става обществено достояние. А не трябва да бъде така и това все повече ме плаши.

Та, за експеримента, той се състоеше в това, че от „необвързан“ минах на „обвързан“. Чудесен пример да се покаже как личните неща, вече не са такива. Щом се случи това преминаване от едно семейно положение в друго, веднага започнах да получавам така наречените „известия“ и повече от 10 човека харесаха този пост за по-малко от 10 минути. Най-учудващото нещо беше, че една моя приятелка ми звънна на следващия ден в 9 сутринта само за да ме пита с кого съм тръгнал. И познайте от къде е разбрала, от фейсбук.

Да, ние решаваме сами за себе си, колко от личната информация да споделяме, но тази граница или способност да се разграничават личното от другото се е размила доста стабилно, откакто навлезе на мода Фейсбук.

И така, на следващия ден, същата сутрин, когато ми звънна приятелката, отивам аз да се видя с приятели и ме заливат с въпроси за този, с когото съм тръгнал. И аз си измислих човек, възраст, работно място, име, външен вид и всичко останало. Сигурен съм, че не изглеждало много от страни, че излизам с някого, но всички си мислиха това. Всичко наред, нали, мина един месец, всичко ок, не съм споделял много за предполагаемото гадже и един ден реших да променя статуса си от „обвързан“ на „сложно е“.

Познайте какво стана на следващия ден. Пак отново разпитвания какво е станало. А най-хубаво беше като станах отново „сингъл“. Всички започнаха да ме съжалявам, да ме успокояват едва ли не.

Всичко това се случи „благодарение“ на Фейсбук. Влиянието, което оказва тази социална мрежа е доста голямо и ако човек се замисли ще се изплаши. Шокиращото нещо, което ме удари като с мокър парцал, беше една реклама по радиото. Тя беше за помагане на едно дете, което е болно от нещо и можем да помогнем като влезем във Фейсбук страницата и я харесаме.

Друг подобен пример беше как един пост с болно дете и ако харесваш това, някаква компания щяла да дари 1$ от теб. Демек 1 харесване равно на 1 долар. Това ме потресе още повече.

Където и да погледнем, телевизия, интернет страница, радио, реклама на автобус, на спирка, навсякъде ще видим тъй известната ни картинка син фон с буквата “f” в бяло. Фейсбук плъзна из света като паразит, който заразява всичко, до което се докосне и го заразява с болестта „фейбуктоза“. Това незнайно, необятно, неутолимо желание да влезеш във Фейсбук и да публикуваш нещо или да видиш някого.

Да не говорим за връзките. Фейсбук е техен разрушител. Всеки следи другия какво прави, харесал снимката на онази/онзи, коментирал поста на този/тази, писал си е с нея/него. И в крайна сметка се скарат, защото някой е писал на някого и късат.

Същото ме изплаши и сестра ми, правим си снежен човек и тя ми вика „Снимай го и бързо сваляй снимките на компа, че искам да ги публикувам“. За Бога, само затова ли са снимките, за да може да се публикуват във Фейсбук и някой друг да ги харесва. Аз лично ги направих, за да имам спомен. Но да, вече всичко се снима за Фейсбук.

А къде отидоха хубавите моменти на близост с хората и се замениха със стената им във Фейсбук? Еволюираха или по-точно, регресираха. Изчезнаха, все по-малко хора търсят контакт, истински, а не „сръчкване“.

Всичко това събирах в продължение на месец с цел да ви накарам поне малко да се замислите в какво се е превърнал живота ни. Във Фейсбук. Вече той разказва живота ни, не ние. Той знае най-съкровените ни тайни и не се страхува да ги разкрие, а стане ли това, ние се вайкаме и не помисляме, защо и кой е виновен. Това сме самите ние, защото сме позволили той да ни завладее живота, да махне границата между личния живот и обществения. Хора, събудете се и заживейте навън. Животът е само един, не го пропилявайте във Фейсбук.

Животът на една снежинка

Прибирах се към нас и седейки в автобуса се загледах през прозореца. Бяхме на спирката и чакахме да тръгне автобусът. Беше един от тези дни, в който валеше сняг и гледах как снежинките застилат асвалта.

Една, от милионите снежинки, които падаха от небето, падна и се закрепи на стъклото на автобуса. Погледнах я, беше точно като тези, които ги рисуват. Кристална решетка, прекрасни малки израстъчета. Но всичко приключи след малко. Тя се превърна бавно във вода.

Замислих се колко мимолетен е животът на снежинката. Заражда се някъде в небесата, под въздействието на физични процеси и веднага поема по своя път надолу. Все едно гравитацията я вика, приканва я с някаква примамка, която снежинката не може да забележи, и бива унищожена.

Ще кажете не е унищожена, просто се е превърнала във вода. Нищо в природата не се губи. Да, в този смисъл е така, но самата същност на снежинката изчезва. Същността на чистотата, красотата, нежността, уникалността на всяка една. Много трудно бихме намерили две снежинки, които да си приличат все едно са еднояйчни близнаци. И се съмнявам, че ще намерим, защото не мисля и че съществуват две такива. Всяка една е уникална и неповторима сама по себе си. Почти както всеки човек е различен, няма двама, които да са напълно еднакви.

Какво ли преживява една снежинка, докато не попадне на земята. Тъжното е, че тя няма право да взима решения, вятърът и гравитацията го правят вместо нея. Тя е просто едно блуждаещо тяло из атмосферата на планетата и единствното нещо, което може би си мисли е, „Къде ли ще попадна? Каква ли ще е смъртта ми?“ Докато реалността не я зашлеви и тя не попадне в локвата и се стопи за секунди.

До известна степен прилича леко на нашия живот. Какъв е той спряло Вселената, спрямо Земята? Нищожен, колкото е животът на тази снежинка за нас. Ние се раждаме, растем, намираме си работа, изказваме мнения, гласуваме, не гласуваме, борим се за оцеляване и накрая какво, попадаме в локвата на смъртта. Край, в този момент не е кой знае колко важно колко си се борил, колко си работил, колко си обичал, умираш. Изчезваш.

Дори и героите, с които се хвали историята, или по-точно хората, които са направили нещо и ние започваме да ги боготворим за това, не казвам, че това, което са направили не е спомогнало за света, в който живеем сега, но все пак се преувеличава според мен. Започват да се издигат в култ хора, обикновени хора, които след като са се прочули с някаква постъпка, ако има нещо в миналото им, което да са направили и то да е лошо, никога не се обявява, защото не може те да са били такива, тогава за какви идоли ще ги имат хората, ако изкарат на яве „кирливите им ризи“.

Но просто с времето и тези хора ще се забравят. Сигурен съм, че преди хилядолетия също е имало хора, които са правили забележителни неща, но са забравени. Всичко, което правим, мислим, постигнем, ще се забрави, какъв е смисълът тогава, защо сме се появили тук, на тази планета, в този момент. За да я разрушим ли? Съмнявам се. Но просто до сега не ми е ясно какво правим въобще. Защо сме тук, по дяволите.

Да, свикнали сме да си живеем живота, не се замисляме за тези неща и просто се съсредоточаваме в личните си проблеми. „Сега, какво ще стане, ако си облека това, какво ще си помислят хората. Леле, защо казах тези неща, сега ще ме помислят за умна глава, дай да изръся някоя тъпотията, защото иначе няма да имам приятели.“

Ами ако някой иска да сме такива, занимаващи се само с нашия си личен живот, ами ако някой ни контролира без да го осъзнаваме? Какво правим тогава?

А, не, това са глупости, няма такова нещо!

Това ще кажат 99% от хората. А онзи 1% ще се състои в хората, които ни контролират и тези, които го осъзнават, но не знаят какво да направят, защото системата е устроена, така че да не може да се направи нищо, да осъзнаваме един вид съдбата си и да не можем да я променим, а само да се надяваме смъртта да ни сполети леко, без болка и бързо.

Затова всички живеем живота на снежинката, всички сме насочвани от вятъра, нямаме много собствен избор, но поне докато сме живи, може да се насладим на нещата, които не са контролирани. На природата, на света, на слънцето, на тази една снежинка, която ще кацне на прозореца ни и ще се опита да повика за помощ, но няма да може, защото точно преди да произнесе думите, ще се превърне във вода.

Край.

Всичко за нея свършва.

А трябва ли да бъде така и за нас, хората? Вие ми кажете.