Самота

Разхождаш се из улицата в София. Край теб минават толкова много хора, всеки говори с някого, ту по телефона, ту срещу него. Поглеждаш настрани, виждаш трамвая, който спира на спирката, качват се хора, които постоянно са в движение. Поглеждаш на спирката, на която си, виждаш хората как си тананикат и се движат в такт с музиката, която слушат. Или просто гледат в една точка.

Тази точка е самотата. Колкото и хора да има около теб, ти винаги си сам. Живееш в своите мисли, които се сменят на всяка секунда, задвижени от всичко, което видиш, подушиш, докоснеш, чуеш. Човек се чувства най-самотен, когато е обграден от хора, защото осъзнава, че е един. Че е той. Човек. Сам. Вглъбен. Задълбочен. Замислен. Заинтригуван точно от това, от самотата.

Точно определени хора, те карат да се чувстваш самотен. Замислиш ли се е така. Защото като се сблъскаш с проблем, свързан с този човек ти започваш да размишляваш и размишляваш и няма с кого да го споделиш. Не можеш с този човек, не можеш с другите, защото те го познават и ще разкажат. А защо да разказват? Защото това е в природата на всеки човек. Клюката. Приказките за другите. Всеки мрази това, но всеки го прави.

Най-често срещата тема за разговор на хората са хората. Чуждите хора. Тези, които познават и могат да критикуват. И защо просто не го кажат в лицето им, а постоянно споменават нещото зад гърба им. Защо? Защо? Защо? Никога няма да разберем отговора на този въпрос. А, не, чакай, ето защо, защото не са достатъчно смели. Защото ги е страх да не развалят отношенията си с тези хора, с които така или иначе не си комуникират често. Защото вече няма да е просто онзи човек, а ще е онзи, който мисли, че този е такъв.

Човешката суета. Толкова нелепо и тъпо нещо, че повече няма на къде. За Бога, защо всички са такива говеда, защо не могат да си кажат право нещата, които мислят, защото сме направени толкова суетни, толкова мислещи за материалното, за мнението на другите, за това кой с кого е бил, кой кого е погледнал, заговорил.

Омръзна ми от света. Омръзна ми от хората. Омръзна ми от живота. Омръзна ми от напрежението. Омръзна ми от надпреварата с времето. Омръзна ми от споровете между хората. Омръзна ми от нахакаността им. Омръзна ми от суетата им. Омръзна ми от глупостта им. Омръзна ми от любовта.

Ох, тази любов. Какво за нея? Ти въобще знаеш ли какво е любов. Не! Просто си влюбен, поредното, и повярвай ми не последното, влюбване. И какво стана, не ти обръща достатъчно внимание, не се виждате често и какво нищо не правите по въпроса, нали. И какво очакваш, нещата да се подобрят, ами няма, братче. Каквито си ги направиш нещата, такива ще си ги гледаш и понасяш.

Повярвай ми има разлика между влюбване и любов. Но просто явно ти не си я открил. За теб влюбването e любовта, а разликата им е огромна. Няма да ти я казвам. Нека те оставя животът да те научи, нека те зашлеви здравата, току-виж ти дошъл акълът в главата. Да, вярвам, че имаш такъв. И повярвай ми използваш го, но явно не по правилния начин.

Спокойно, всеки се учи от грешките си и то докато е жив. Не те обиждам, ако си мислиш такова нещо, не. Просто ти излагам фактите, а това дали да им повярваш и да помислиш върху тях ти си го решаваш. Повярвай ми, по-добре си помисли. Мен ако ми кажат такова нещо, ще сдухам яко и ще си направя равносметка на действията си. Но все пак ти не си мен. Ти си друг. Съвсем непознат човек. И си самотен, като мен. Спокойно, все някога нещата ще се оправят. Да се надяваме.

Ха, надежда. Само тя ни е останала, както казват старите хора. Но те са прави. В свят като нашия, точно тя е това, което го крепи. Надеждата за по-добро бъдеще. Леле, колко са ми втръснали тези думи и на теб сигурен съм, но какво да се прави, като си нямаме друга спътница освен нея, така е. Самички всички с надеждата, на всеки различната надежда, под ръчичка и вървим по пътеката на живота.

„Живот ли бе да го опишеш.“ Ами да, живот е, каквото и да правим. Такъв е какъвто го направим. Трудно за възприемане, но е така. А може би не. Зависи ужасно много от гледната ти точка върху нещата, дали си струва едно нещо или не. Дали ще бъдеш този човек успях въпреки всичко или ще си поредната мравка, която ще служи на кралицата.

Ох, няма да започвам темата за управлението на държавата, света и космоса. Твърде много съм я дъвкал през годините и вече ми омръзна.

Ха, късо параграфче, не мислиш ли, а ма ти още четеш, браво. Значи идва краят на самотата, някой ме разбира, някой е с мен. Някой мисли като мен, живее като мен, диша като мен. Леле, не може да бъде, най-сетне намерих сродната душа, човекът, който ще бъде до мен винаги, ще разчитам на него. О, благодаря ти, добре, че си ти, за да знам, че има смисъл да живея, че има смисъл да продължавам напред, да опитвам.

Ама друг път. Повярва ли на горния абзац. Голям будала си. Самотен е най-добре. Самотата е най-доброто нещо, което може да ти се случи. Тя ти показва какъв си, защо си такъв, как да се или да не се промениш. Показва ти смисъла на живота, е не винаги, но понякога. Помага ти да се замислиш върху живота си, дали е хубав, дали да не го промениш или не.

Самотата е прекрасното чувство, което те облива всеки ден от твоето съществуване. Благодаря ти, че си до мен, че ми помагаш и ме разбираш, о, самота.

Твой вечен, Самотният.

“не по площадите, а в нашите души, Тя – свободата, се изгражда и руши“

Преди седмица си разглеждах тетрадката, в която си пиша есетата и съчиненията по литература и се натъкнах на това есе, което съм писал за класна работа, реших, че има смисъл да я публикувам. Наслаждавайте се. :)

Свободата. Всички хора жадуват за нея. В нейна чест са се водили безброй войни и са убивани милиони хора. Но много малко души са я постигали наистина.

Ние сами, вътрешно, трябва да се освободим. Не говоря за свободата на словото и печата или друг вид свобода дадена ни от закона. А за истинската свобода в душата. Да се чувстваш свободен, въпреки всички задължения и закони, които трябва да спазваш. Всеки може да се чувства свободен стига да го пожелае, но ако сбърка някъде, се сбогува с нея.

Историята ни изобилства от войни за свобода и след като са спечелени, хората не знаят какво да правят с нея. Но тази свобода не е истинска, защото те са се отървали от един потисник, но е изскочил нов и така с векове хората са били и продължават да са роби.

Смисълът на цитата “не по площадите, а в нашите души, Тя – свободата, се изгражда и руши“ е, че свободата не се добива чрез протести, както се случва често в нашето време. Всеки ден има стачка и тя не довежда до нищо. Не може да спечелиш това, което си изгубил, по този начин.

Всеки търси свободата във външния свят, но много малко разбират, че тя се печели в душата. За да си свободен човек трябва да се признаеш за такъв, а това е възможно, независимо от законите и правилата. Може да се каже, че хипитата са били свободни хора. Те са били свободни по душа и миролюбиви.

Но колкото и трудно да се гради тази свобода, може лесно да се наруши. Независимо колко се стараеш на края всичко свършва. Все пак всичко си има своя край, дори свободата.

В душата, това е мястото, където всичко се изгражда и руши. За всеки човек условията са различни, но при всички има свобода, която пък от своя страна има своя край. Колко и да се борим и да протестираме винаги ще сме роби на нещо. Само в душата си, ще сме свободни и е нужно да се придържаме към тази свобода, защото понякога може само тя да ни е останала.