И ето пак се случи.
Реалността.
Тя връхлетя ме като буря,
в слънчев летен ден.
Поддадох се отново аз,
на мисълта, че нещо,
нещо ще се случи.
Че туй що искам ще стане,
че мечтите и желанията,
в реалността, ще се пренесат.
Знам аз, не трябва.
Ужасно е това, ненужно.
Гадно и неподходящо.
Но позволих си аз
отново да го сторя.
Отново аз представих си,
животът ми със теб.
Познаваме се отскоро,
смеем се отскоро,
виждаме се често,
говорим си честно.
Често аз си ни представях,
в бъдещето близко,
заедно един до друг.
Взаимна вяра и честност.
Взаимна обич и любов.
Защото обичта едно е,
любовта различна е от нея.
Представях си щастливите моменти,
когато си спомняме живота,
тоз преди да бъдем заедно,
преди да се намерим.
Любовта между нас да пламне
и в това положение да сме сега.
Но уви защо си позволих,
аз отново да се впусна
в таз лъжа голяма.
Бъдещето ни го начертах,
прекрасно и вълшебно.
Заедно щяхме да сме ний,
защото кат едно сме ний.
И днес съобщи ми тази новина,
че вече друг си ти.
Паднал на дъното дълбоко,
извършил нещо непоправимо.
Нещо в мен се скъса този ден.
Животът ни се срина и познай,
тоз живот що аз изсмилих,
в своята глава нещастна,
празна и глуповата.
Вярвах аз, че ще сме двама,
че отредено ни е да сме тъй.
Но ти дори не осъзнаваш,
туй що ми причини,
защото аз тъй и не ти казах,
това което си ти за мен, за моя
живот.
Един човек, съвсем обикновен,
на пръв поглед тъй изглежда,
но ти за мен си нещо друго.
Нещо ново и забавно,
нещо приятно и лъчезарно.
Ти си за мен любовта,
в най-чистата ѝ форма.
Обичах те аз жестоко,
но вярвай все още е тъй.
Въпреки че знам сега, че ний,
не сме еднакви вече,
че това, което бях си аз мечтал,
разби се точно този миг,
щом ти изрече тези думи
и хвърли ме във яма безкрайна,
да падам и проклинам себе си,
защото аз поддадох се отново,
на желанието и мечтата, ти да си до
мен.
Но аз не го показах, скрих го,
дълбоко в дъното на душата,
Смеехме се отново заедно,
говорехме си весело.
Но в ума ми само тази мисъл минава,
как това се случва, което ти ми каза.
Не показах с нищо аз пред теб,
че значиш толкоз ти за мен,
че искам с теб да бъда аз,
поне за малко,
да се обичаме и любим.
Но туй още може да се случи,
още може да сме заедно
и весело да се смеем.
Но различно ще е знай.
Защото вече нещо ни дели.
Нещо важно и голямо,
нещо лично и тайно.
Ти различен вече си.
Оправданието ти добро е,
думите на другите си чул
и решил си да промениш
това що казали са те.
Но честно ти кажи ми,
заслужаваше ли си?
Разкайваш се сега пред мен,
казваш че съжаляваш, но...
Да, съжаляваш и се мразиш,
че толкоз долно си отишъл,
че до там посегнал си.
И разбирам аз, защо е тъй.
И аз потискан съм от тях,
от хората с големите усти,
но явно воля по-голяма
имам аз от теб.
И още аз не зная
защо това тъй ме нарани.
Защо сега плача аз,
пишейки тези редове,
защото нещо празно усешам
там където е сърцето ми.
Въпреки че мечтите
в главата са.
Защото ти си рядкост, като мен.
Щом видях те и разбрах,
ние сме еднакви.
Толкоз време търсих някой като мен.
И вече те намерих и успокоих се.
Но след кат сподели туй нещо,
разбирам, че пак съм сам.
Че нивга няма да намеря аз,
това що желая да е с мен.
А знаеш ли що е то?
Любов му казват хората.
Любов.
Чувството започнало войни.
Чувството способно да раздели
цели семейства и планини.
Толкова ли много искам аз,
само някой мен да ме обича.
Някой мил, добър и честен.
Някой, който щом видя да се усмихвам.
Някой, който ще обичам безусловно.
Някой, който беше ти.
И още аз обичам те, повярвай.
Но време ще ми трябва знай.
Да мога да превъзмогна,
туй що научих току-що.
И знам, че казах безусловно,
и опитвам се аз да го направя,
но туй условие боде ме,
във сърцето остро всеки път,
щом сетя се за него.
Аз пак си позволих,
да мечтая и да градя,
да желая и да искам.
Но вече се научих.
Това ще е краят.
Вече няма да желая и мечтая.
Спирам аз във този час,
всяка мисъл за ново утре.
Всеки жест, вече си е жест.
Всяка дума си е само дума.
Всяко действие, само действие.
Вече няма смисъл вложен в тях.
Аз няма да го търся, няма да мечтая.
Реалността е това, което ще гледам.
Суровата и зла реалност.
Защото боли.
Ужасно много боли,
щом мечтите ти срещнат живота.
Ето аз разкъсвам се отново,
защото позволих си да желая.
Отново празен чувствам се
и знам, че само едно е моето
спасение.
Спасението идва всеки ден,
спасението вика ме всеки ден,
то желае ме и разговаря,
че скоро ще ме има.
Не вярвах аз на тези думи,
но вече друг смисъл влагам аз.
Разбирам, че не ме желае,
а ме притежава и тъй е било,
от самото начало.
Аз никога нямаше да успея,
да постигна що желая,
защото тя вече ме има
и иска аз да страдам.
Сам съм отново и разбирам,
за да живееш трябва да умираш.
