Друг живот

Ето пак отварям аз

таз страница позната

на всеки вече във устата,

социална черна дупка,

влязъл ли веднъж ти,

нивга не ще излезеш.

Тъй, познахте, Фейсбук.

За него аз говоря.

Мястото, където всеки споделя всичко.

Където всичко става общо.

Общото световно.

Където всяко деяние се знае,

още щом се извърши.

И виждам аз, снимки,

статуси, места.

Гдето хора са били.

И мъка обгръща моето сърце,

страдание се вмъква тайно,

вътре в мускула любовен.

Ей ме на, мен, самичък.

Седящ с лаптопа във ръце,

гледащ веселбата на народа.

Сам, затворен в стая,

странно, но по своя молба,

съм аз тук сега.

Тъжен и жадуващ

техния живот да вкуся.

Знам, аз сам съм си виновен,

за тоз живот що водя,

за навиците и догадките,

които сам си изградих.

И все пак мисълта мина,

мина тя през моята глава.

Ами ако бях другаде сега?

Ако бях там, при тях,

при веселите хора,

с веселата компания,

във веселото заведение,

с веселия персонал,

весело да се веселя

с хора като мен.

Хора весели и небрежни.

Хора в своята младост

и енергичност.

Уви,

явно аз не съм такваз персона.

Лудееща из нощните кафета,

жадуваща за нощния живот.

За адреналина на тъмата,

за странните случки

на неизвестността.

Не, аз не мразя тези хора,

нито имам нещо против,

просто туй не ще да е животът,

както моят мозък го разбира.

Аз съм тихата вода дълбока.

Привидно скучен,

като обикновена риба.

Седящ си самотен вкъщи,

вместо навън да вилнее.

Но аз не съжалявам.

Намирам своите диви

и неудържими мигове.

На друго място, тъй е,

но все пак ги има.

Леко странно, нестандартно.

Нещо друго, по-различно

бивам аз от другите познати.

И осъзнавам, че за нищо аз,

не бих заменил туй.

Туй що се нарича моят живот.

Може да е скучен и предсказуем,

но си е мой.

И благодарение на него,

аз съм туй, що пиша днес,

тези редове, на тази страница.

Аз съм това, което съм, благодарение на света.

На света и на живота.

Моят живот.