Илюзия

Гледам аз във сините очи твои,

гледам аз усмивката ти мила,

виждам красотата във всяка твоя клетка.

Ръцете ти държа във своите

и мълчание приятно

споделяме в този час.

И усещам аз замайване,

странно и неприятно.

Точно както във съня,

усещаш ти, че не е истина.

И страх изпълва ме веднага,

че ти си една илюзия.

Плод на моето въображение,

плод на моята нужда,

плод на моите мисли.

Пак погледам аз към теб,

виждам аз усмивката прекрасна,

в която влюбих се отдавна,

още щом зърнах я аз

на твоето лице.

Очите ти небесно сини,

пълни с доброта и обич,

гледат сега към мен

и не разпитват.

Само поглед втренчен и приятен

излъчваш ти със тях.

Изричам аз думите, които

на ума ми стоят от минути:

„Чувствам се като във сън,

илюзия приятна, но нетрайна

изглеждаш ти за мен.

Твърде хубаво, за да е истина,

твърде мило, за да е за мен.

Плаша се, че мога да те изгубя,

плаша се, че мога всеки момент

да се събудя аз в моето легло.

И този момент да е бил само сън,

илюзия от моето подсъзнание.“

Отново очите ти в мен гледат,

с доброта и жал, с надежда и вяра.

Стискаш нежно моите ръце

и само три думички изричаш,

които гарантират, че вярваш ти
във този сън, тази илюзия:

„Не е сън.“

Усещам щастието от тези думи,

разбирам, че и ти се радваш,

на туй що има между нас.

И радвам се аз да разбера,

че илюзия е моята илюзия,

че сънят не е сън

и че аз съм тук със теб в ръце,

в този ден и тоз момент.