Гравитацията я привлича,
кара я да пада тя.
И покривайки земята,
разкрива тя, на нас съществата,
що за красота е то, белотата.
Влюбваме се ний
в туй що представлява тя,
и песни и стихотворения
на нея посвещаваме.
Една единствена
може да е тя
и незначителна тогава е,
но щом се струпат
купища от нея,
превръща се в пелерина,
прекрасна, чиста и бяла
отразяваща всеки слънчев лъч
минал през облаците мили.
Снежинка се нарича тя,
кристално чудо от природата.
Вода замръзнала горе в небесата,
пропътувала километри,
за да стигне до нас,
да се приземи на земята ни
и с красотата си да ни дари.
Да покаже що чистота
и непорочност е.
Но мисията ѝ е невъзможна.
Защо ще попитате вий.
Защо наистина?
Така било е то,
защото човекът
и неговото затворено съзнание
не позволяват туй прекрасно нещо
да просветли мислите
и чувствата на съществото.
Ние опетняваме тази чистота,
тази бяла невинност на снега.
И в кал превръща се тя,
в нещо мръсно и тъмно,
защото в туй превръща се всичко
що докосне се до нас.
Разруха причиняваме ний
и нищо не може да помогне,
освен може би един поглед,
едно осъзнаване,
една мисъл,
едно действие,
един шанс, даден от нас
на снежинката, на снега.
Да ни помогнат да разберем,
какво е животът ни,
какво е съществуването ни,
какви сме ние на таз планета,
пълна с чудеса за намиране
и възхищение.
Да, това е нужно само.
Един поглед и усмивка.
Разбиране на значението,
на мисията на бялата чистота.
