Праехидно

Скоро ми се отдаде този шанс да бъда доброволец в една постановка. Бях много въодушевен от това и все още съм. За пръв път можах да видя как е зад колисите на театъра. Колко и нестандартна да е постановката пак показва какво се изисква и какво се прави. Знаех горе долу как стоят нещата, но не и колко важни са някои малки неща и всяка помощ е от полза.

Дадоха ми сценария, който е българско творение на Здрава Каменова и Гергана Димитрова. Същата вечер щом го получих го прочетох. Уау. Това ми беше първата мисъл, която мина през главата ми. Първо, защото рядко се случва да се натъкна на нещо направено от българи, което да има смисъл, дълбочина и да привлича вниманието ти постоянно. Второ, защото засягаше много интересна тема и съвременния ни начин на живот.

В постановката са включени един изчезващ вид животно, един изчезващ вид човек и семейството му, колегите му и един сателит. Странно, нали? Какво общо може да имат тези неща? Много, просто ужасно много, някои се борят да оцелеят, водени от нещо, което дори самите те не могат да опишат, други виждат всички и докладват, трети се опитват да направят промяна в начина си на живот, но не само своя, а на цялото човечество.

Но това да прочетеш текста и да видиш как го изпълняват е ужасно различно. В продължение на 2-3 дни бях с едно мнение върху нещата, но щом видях цялата постановка в действие, това промени коренно нещата. Да, различно е това да четеш и да си го представяш и това режисьорът да ти го представи. Просто не бях подготвен за това, което видях, не че беше ужасно, напротив беше потресаващо и то в добрия смисъл.

Самият текст оказва голямо влияние, но в комбинация с действията на актьорите и режисурата е направо взривоопасно. Няма да казвам много, защото ще разваля изненадата от това да го видите наживо. Може да вмъкна само няколко цитата и малко коментарчета.

„Ето една смешна мисъл: ”Дали вече съм в Червената книга?” Да, от доста време не срещам себеподобни, срещам много други, те – другите - са на тълпи, и колкото са по-просто устроени и непретенциозни, толкова повече ги има, защо ли? А аз съм с голяма глава и повечко мозък. ....Хмммм!”

Това е един от любимите ми цитати. Защо ли, мисля, че си личи. Проехидната не е единственото животно, което е на път да изчезно, а даже все повече животни се питат този въпрос: „Дали вече съм в Червената книга?”. И причината знаете ли я? Сигурен съм, че да. Но не бихте си признали. Ние. Да, точно ние, хората. Всичко гледаме да направим на индустриален град, на машина, на нещо, което ще е полезно за нас, без да мислим за последиците, които оставяме след себе си.

„Той гледа луната, сеща се за асансьора, има чувството, че е отишъл много далеч, толкова далеч, че чак се е изгубил. Сега се връща. Никога не е живял в къща, но преди много години прадедите му са живели в такива, никога не се е хранил с това, което улови, но преди още повече години пра-прадедите му са го правили, никога преди това не е спирал да се къпе, но пра-пра-прадедите му са обичали истинската си миризма, никога не е ходил на четири крака, но преди пра-пра-пра-пра-предците му са били четириноги. Той се връща, назад, назад, назад, сега е просто бозайник.”

Другият ми любим цитат. Винаги съм мислил, че се отдалечаваме от природата си, колкото повече напредваме в технологично отношение, толкова повече се отдалечаваме от природната си среда, от мястото, от където сме се появили.

Светът става все по-технологизиран и се губи човечността. След време на Земята ще има само едни машини, едни болчета и гайки, които ще населяват тази планета и те няма да имат съзнание като нас, защото няма да сме способни да направим това нещо, съзнанието.

По-пътя, по който сме тръгнали, накрая нищо няма да остане, няма да ни има нас, животните, предметите, растенията, само тези неща, които сме направили, за да просъществуват вечно и те ще бележат, че там някога е имало някаква раса от някакви същества, които са се самоунищожили, а са могли да го избегнат, но са решили да пренебрегнат тази възможност и да продължили с пълна скорост към тази своя гибел.

Препоръчвам ви да го гледате, няма да съжалявате. Ще ви накара да се замислите за света, в който живеете и на къде е тръгнал.

П.П.1. Цитираните текстове са от постановката „Праехидно” написана от Здрава Каменова и Гергана Димитрова.

П.П.2. Споменаването на имената не е реклама, а просто авторско право.

Мъглата

http://mimistoes.blogspot.com/2011/04/waiting-on-fog-to-lift.html

Беше онзи ден, или някой от тези дни, в които мъглата беше ужасно гъста. Прибирах се от училище с автобуса и тъй като живея в село и пътят от там е, както може да си представите, главно ниви и реки, на границата между Илиянци и Требич се загледах през прозореца. Тъмно като в рок. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше, само фаровете на идващите от насрещното платно коли. Светлините на града, съседните квартали, ги нямаше, имаше само тъмнина и мрак.

Вглеждам се в мрака. Толкова тъмен и потаен, толкова неприятен и обезпокояващ. Чудех се на какво ми прилича, дали не е като в ада, само че без огньовете и дяволите. Или е като в някоя пещера, в която никога не прониква слънчева светлина, която да озари нейните красоти. Или пък е като някоя нива през нощта, никаква светлина наоколо, но тук все пак ще се вижда част от светлините на града, а онази вечер нямаше такова нещо.

Може би това виждат слепите хора. Пълен мрак, тъга, скръб и печал. Как ли живеят с това бреме, да виждат, по-точно да не виждат нищо. Но може би по този начин са станали съзнателни за други по-значими неща в живота. Не мога да кажа какви, защото все още не съм изпитал нещо толкова фрапиращо, което да ме тласне в тази посока.

Гледайки през прозореца на автобуса към нивите и тъмнината, която ги обръща, се замечтах какво ли ще е да се разхождам из тези ниви, в тази нощ. Да пътувам нанякъде, където не знам кое какво е. Кое е напред, кое назад, кое нагоре, кое надолу. Ще има само тъмнината край мен и спокойствието на нощта. Колко жадувам за това сега, колко много искам да намеря спокойствие, убежище от самия живот, място, където да мога просто да седя, да не мисля, да не пресмятам следващия си ход, само да лежа и да си почина от света, от живота, от злобата, от алчността, от завистта, от глупостта, от всички пороци на нашия биологичен вид.

Но уви направя ли го няма да бъда спокоен. Защото родителите ми, приятелите ми ще започнат да ме търсят, а колко искам да се откъсна от света за малко, да се дистанцирам, да усетя самия себе си, да се намеря из тъмнината и мрака на мъглата. Да преоткиря своя смисъл, своята цел, толкова много неща мога да направя, но какво ме възпира и аз не знам.

И пътувайки с автобуса и приближавайки се към крайната му спирка се ядосвах, че никога няма да имам този шанс, да остана сам със себе си, извън света, извън неговите неприятности. Ходейки по улиците на селото ми, гледайки по дългата улица, едва виждайки средата от нея, се замислих какво ли ще е, ако тя нямаше край. Да вървиш непрестанно в тъмнината, мъглата, осветявана от една лампа на всеки 30 метра.

Чувство, което рядко бихме изпитали. Чувство, което може би никога няма да изпитаме. Да, може да се изморим да вървим, но поне ще ни даде време за размисъл, място за самоосъзнание. Нещо, от което малко хора биха признали, че имат нужда.

Но ми мина и друга мисъл през главата, разхождайки се из пътя. Мъглата. Как тя е толкова гъста и как всъщност ние се движим в нея, как тя е нещо цяло и ние я разкъсваме на две, минавайки през нея. Как ние сме постоянно обргъдени от нея, но рядко осъзнаваме какво е това. Как като не можеш да видиш на 5 метра от теб, после като стигнеш до тези 5 метра, не можеш да видиш следващите или предишните.

Мъглата се води облак. И ние се реем в облаците. Ходейки по улиците усещам как капчици дъжд, вода, ме обсипват и все едно ме пречистват. И усещам как съм на небето, все едно то е дошло долу на земята, за да ни покаже какво има в него, какво изпускаме, като не сме способни като птиците да летим. Дори самолетите не могат да имитират, позволят това чувство.

Хората винаги ще бъдем опиянени от неизвестното, от тъмнината, от мрака, от тъмната страна на Луната. Неизбежно е, това е вложено в гените ни. Винаги ще жадуваме да научим какво има там, защо е там, как така е там, какво е там, защо не е при нас. Съмнявам се, че някога ще имаме отговорите на тези неща, но мъглата винаги ще ни напомня за тях. Тя е нещото, което ни показва, че дори и най-познатото ни нещо, може да се окаже неизвестно за нас.

Как да мисля за другите без стереотипи за тях?

          Всичко започна в един час по Свят и личност. Г-жата даде две теми, едната "Какво е да си различен?", а другата "Как да мисля за другите без стереотипи за тях?". Всички говореха как първата е много плоска и не знам какво, но в крайна сметка всички писаха по нея. А аз си бях харесвам втората и реших да поразисквам по нея. Получи се нещо и дано ви хареса:

Как да мисля за другите без стереотипи за тях? Как наистина. Много е трудно да стигнеш до някакъв извод, ако нямаш пример, с който да го сравниш или съпоставиш. Проблемът е, че още от малки ни набиват в главите стереотипите и ни казват кой как трябва да се държи, да се облича, кой на какво прилича. Странното е, че дори самите родители не го осъзнават. Критикувайки някого пред нас, децата, дори да сме малки, то пак се запечатва в паметта ни и въпреки малките ни години си правим изводи кое е добре и кое не, според зависи какво са казали родителите ни за този даден човек.

Но идва въпросът пък от къде нашите родители са придобили тези критики, мисли, от техните родители, а те от къде. И така до самото начало на света. А от къде изобщо са тръгнали тези стереотипи, приложени, за да бъдат следвани? Никой не може да отговори на този въпрос, но според мен са наложени от някоя общност, за да може да контролира хората, направила ги е, така че хората като ги спазват да са в голяма полза за държавата, общността, града или каквото и да е там.

И пак остава въпросът как да мисля за хората без дадените ни от обществото стереотипи за тях. Може би чрез моя собствена система от… не. Ще мисля свободно. Няма да критикувам никого, ще го приемам такъв, какъвто е. Независимо какъв живот е решил да живее. Какво ми бърка на мен в работата това как живее, с кого, по какъв начин и защо. Никак.

Защо въобще се затрудняваме да мислим за другите, имам предвид да ги критикуваме, защото така разбирам този въпрос. Защо не ги оставим да си живеят живота. Но не, трябва да ги критикуваме, да им се смеем, подиграваме, защо? Защото такива са ни направили. Светът, в който живеем е толкова долен и продажен, че без това занимание няма да е никак забавен.

Вместо да вървим нагоре, към просветлението, ние потъваме все по-надолу в ямата, която е направена специално за нас от хората, които владеят света. Защото те искат да бъдем точно такива, безмозъчни същества, които да контролират и успяват. Много малко хора съумяват да прозреят истината.

В крайна сметка не бих мислил различно за другите от това, което мисля сега. Нека си живеят живота защо трябва аз да ги критикувам или завиждам. Мисля си само хубави неща, видя ли някой щастлив си казвам, „Браво! Дано да поддържа това щастие дълго и да не го изпуска”. Ако видя някое семейство, жена, мъж и дете, не ги критикувам как си възпитават детето или как го обличат, а се радвам на картинката, която се разкрива пред мен, едно семейство. Двама влюбени и тяхното дете, което е толкова нежно и неопетнено.

Наистина е трудно да се мисли за другите без стереотипи, но не е невъзможно, а ако отнемеш на един консервативен човек стереотипите, той ще се види в чудо, ще полудее, защото няма да знае какво да прави.

Как да мисля за другите без стереотипи за тях? С добро.

 Надявам се да сте се замислили малко над нещата, ако не, здраве да е, както казват хората. :)