Това аз ли съм?

   Сигурен съм, че ви се е случвало да си зададете този въпрос, нали? Независимо какви са били причините, дали сте направили най-голямата простотия в живота си, която сте се заклели в себе си да не направите, но някак си се е получило обратното. Дали сте направили някаква добрина, някакъв мил жест, който за вас е нещо непознато. Дали просто като сте направили равносметка на миналите три месеца и сте осъзнали, че в началото сте били друг човек, а сега сте нещо различно, за по-добре или не, вие сами решавате.

   „Вълкът кожата си мени, но нрава не.“ Старата тъй известна поговорка, която цели да каже, че хората не могат да се променят. Но не е наистина така, нали? С всяка година ние се променяме. Замислете се за децата. Те като малки си нямат никаква идея какво е това живот, какво да правят с него или как да го живеят. Малките създания се променят под влиянието на околните, те възприемат, преработват и усвояват тези маниери, мисли и действия, които ние им хвърляме всеки Божи ден с нашето „обичайно“ държание. Децата се променят и стават възрастни хора.

  Но не се залъгвайте, че промяната и развитието на един човек приключва щом той узрее достатъчно, че да заживее самостоятелно. Не, това означава точно обратното. Щом индивидът е пораснал достатъчно, за да може да прави рационални решения, той започва да се променя спрямо тях, своите постъпки и мисли.

  В допълнение към факторите, които определят една личност се намесват и хората, които връхлитат в нашия живот и тези, които го напускат. Приятели, познати, гаджета. Всеки един човек, който дори бегло е докоснал нашия живот, ни променя. Той ни влияе. Може дори да е продавачът от магазина, в който си купуваш кафе. Той може да ти каже мила дума, да сподели опит, проблеми, мисли. Това повлиява върху мисленето на човек. Дори да не го осъзнаваме, подсъзнателно, всяка казана дума, от всеки човек се обработва и резултатът може да се прояви веднага или след определен период, в зависимост от времето, необходимо ни да осмислим тези нови сведения.

  Едно лято. Три месеца. Дванадесет седмици. Осемдесет и четири дни. Толкова е нужно да се промениш. Може и по-малко, но лятото е сезонът на промените. Тогава всичко е с максимална енергия, всички са щастливи въпреки жегата и се радват на слънчевите лъчи, които им носят тен.

  Срещаш нови хора, ходиш на нови места. Може да изпиташ лятната любов, може да изпиташ лятното разбито сърце. Всяко едно от тези неща, променя нещо в теб. Всяка случка те кара да си изкараш поука. Всяка вест, която чуеш те кара да се замислиш за себе си, а ако успееш да вникнеш дълбоко, и за света. И настъпва момент, в който осъзнаваш, че вече не си ти. Вече си друга личност, близка до предишното ти аз, но не съвсем. Ти си променен, повлиян от живота.

Човек минава през няколко такива фази, докато не разбере кой е той. Докато не намери себе си. Всички ние се впускаме в търсене на нас самите. Веднага щом започнем да ходим и започваме да разузнаваме какво има около нас, за да може да разберем нас. Тъжното е, че някои хора не успяват. Те се загубват някъде по пътя и остават себе си далеч в предполагаемото бъдеще, далеч, където може и да не стигнат, където няма да стигнат. Жалко е, защото те могат да бъдат блестящи хора, уникални индивиди, способни на толкова много.

  А да откриеш себе си е нещо нужно, нещо, което ще промени живота ти. Вече ще знаеш какво си, какъв си, защо си така и какво искаш, как го желаеш и как да го постигнеш. Откриеш ли себе си, ти ставаш една уравновесена личност, която трудно може да бъде изместена от своето състояние на покой, където енергията, нужна ти, за да живееш, е минимална. Това е просто природен закон, който все още не сме го осъзнали напълно. Както когато едно тяло бъде изместено от равновесното си състояние, то се опитва да се върне към него, към мястото, където ще изразходва най-малко енергия. Така и ние, хората, изтласкани от своя покой при раждането си, през целия си живот се опитваме да се върнем към това състояние, в което се чувстваме най-добре.

  И успеем ли да се върнем, започваме да живеем същинския живот. Започваме да се радваме на всяка секунда от него и дори на неволите и негативните неща, които той ни предоставя, ние просто ги посрещаме с усмивка и не им позволяваме да ни преместят. Стоим стабилни и горди с това, което сме. С личността, която сме открили, че е нашата.

  И така, погледнем ли назад, ние винаги се питаме този въпрос: „Това аз ли съм?“. Тъй като докато сме вървели по пътя, който ни оформя, ние не сме забелязали промяната. Но след време, върнем ли се в миналото, осъзнаваме, че сме различни, че сме други хора, от тези, които сме били преди. Това е първата крачка към осъзнаването на личността вътре в себе си. Щом разберем промяната и започнем да се питаме дали сме доволни от нея, дали сме щастливи в тази своя личност идва разклонението. Или оставаме такива или решаваме, че искаме друго от себе си. И търсенето започва отново.

  И естествено като вече сме открили себе си, пак е възможно да претърпим промени, но не толкова мащабни, както тези, които ни позволяват да разберем, че сме се открили. Все пак животът е променяща се материя, а ние също сме материя, следователно и ние се променяме. Всичко се движи, всяко нещо е свързано, всичко е относително, всичко има своя край, но преди него има своя живот. Живейте го с мисълта, че умирайки, последните ви думи ще са: „Благодаря“.