Праехидно

Скоро ми се отдаде този шанс да бъда доброволец в една постановка. Бях много въодушевен от това и все още съм. За пръв път можах да видя как е зад колисите на театъра. Колко и нестандартна да е постановката пак показва какво се изисква и какво се прави. Знаех горе долу как стоят нещата, но не и колко важни са някои малки неща и всяка помощ е от полза.

Дадоха ми сценария, който е българско творение на Здрава Каменова и Гергана Димитрова. Същата вечер щом го получих го прочетох. Уау. Това ми беше първата мисъл, която мина през главата ми. Първо, защото рядко се случва да се натъкна на нещо направено от българи, което да има смисъл, дълбочина и да привлича вниманието ти постоянно. Второ, защото засягаше много интересна тема и съвременния ни начин на живот.

В постановката са включени един изчезващ вид животно, един изчезващ вид човек и семейството му, колегите му и един сателит. Странно, нали? Какво общо може да имат тези неща? Много, просто ужасно много, някои се борят да оцелеят, водени от нещо, което дори самите те не могат да опишат, други виждат всички и докладват, трети се опитват да направят промяна в начина си на живот, но не само своя, а на цялото човечество.

Но това да прочетеш текста и да видиш как го изпълняват е ужасно различно. В продължение на 2-3 дни бях с едно мнение върху нещата, но щом видях цялата постановка в действие, това промени коренно нещата. Да, различно е това да четеш и да си го представяш и това режисьорът да ти го представи. Просто не бях подготвен за това, което видях, не че беше ужасно, напротив беше потресаващо и то в добрия смисъл.

Самият текст оказва голямо влияние, но в комбинация с действията на актьорите и режисурата е направо взривоопасно. Няма да казвам много, защото ще разваля изненадата от това да го видите наживо. Може да вмъкна само няколко цитата и малко коментарчета.

„Ето една смешна мисъл: ”Дали вече съм в Червената книга?” Да, от доста време не срещам себеподобни, срещам много други, те – другите - са на тълпи, и колкото са по-просто устроени и непретенциозни, толкова повече ги има, защо ли? А аз съм с голяма глава и повечко мозък. ....Хмммм!”

Това е един от любимите ми цитати. Защо ли, мисля, че си личи. Проехидната не е единственото животно, което е на път да изчезно, а даже все повече животни се питат този въпрос: „Дали вече съм в Червената книга?”. И причината знаете ли я? Сигурен съм, че да. Но не бихте си признали. Ние. Да, точно ние, хората. Всичко гледаме да направим на индустриален град, на машина, на нещо, което ще е полезно за нас, без да мислим за последиците, които оставяме след себе си.

„Той гледа луната, сеща се за асансьора, има чувството, че е отишъл много далеч, толкова далеч, че чак се е изгубил. Сега се връща. Никога не е живял в къща, но преди много години прадедите му са живели в такива, никога не се е хранил с това, което улови, но преди още повече години пра-прадедите му са го правили, никога преди това не е спирал да се къпе, но пра-пра-прадедите му са обичали истинската си миризма, никога не е ходил на четири крака, но преди пра-пра-пра-пра-предците му са били четириноги. Той се връща, назад, назад, назад, сега е просто бозайник.”

Другият ми любим цитат. Винаги съм мислил, че се отдалечаваме от природата си, колкото повече напредваме в технологично отношение, толкова повече се отдалечаваме от природната си среда, от мястото, от където сме се появили.

Светът става все по-технологизиран и се губи човечността. След време на Земята ще има само едни машини, едни болчета и гайки, които ще населяват тази планета и те няма да имат съзнание като нас, защото няма да сме способни да направим това нещо, съзнанието.

По-пътя, по който сме тръгнали, накрая нищо няма да остане, няма да ни има нас, животните, предметите, растенията, само тези неща, които сме направили, за да просъществуват вечно и те ще бележат, че там някога е имало някаква раса от някакви същества, които са се самоунищожили, а са могли да го избегнат, но са решили да пренебрегнат тази възможност и да продължили с пълна скорост към тази своя гибел.

Препоръчвам ви да го гледате, няма да съжалявате. Ще ви накара да се замислите за света, в който живеете и на къде е тръгнал.

П.П.1. Цитираните текстове са от постановката „Праехидно” написана от Здрава Каменова и Гергана Димитрова.

П.П.2. Споменаването на имената не е реклама, а просто авторско право.

Мъглата

http://mimistoes.blogspot.com/2011/04/waiting-on-fog-to-lift.html

Беше онзи ден, или някой от тези дни, в които мъглата беше ужасно гъста. Прибирах се от училище с автобуса и тъй като живея в село и пътят от там е, както може да си представите, главно ниви и реки, на границата между Илиянци и Требич се загледах през прозореца. Тъмно като в рок. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше, само фаровете на идващите от насрещното платно коли. Светлините на града, съседните квартали, ги нямаше, имаше само тъмнина и мрак.

Вглеждам се в мрака. Толкова тъмен и потаен, толкова неприятен и обезпокояващ. Чудех се на какво ми прилича, дали не е като в ада, само че без огньовете и дяволите. Или е като в някоя пещера, в която никога не прониква слънчева светлина, която да озари нейните красоти. Или пък е като някоя нива през нощта, никаква светлина наоколо, но тук все пак ще се вижда част от светлините на града, а онази вечер нямаше такова нещо.

Може би това виждат слепите хора. Пълен мрак, тъга, скръб и печал. Как ли живеят с това бреме, да виждат, по-точно да не виждат нищо. Но може би по този начин са станали съзнателни за други по-значими неща в живота. Не мога да кажа какви, защото все още не съм изпитал нещо толкова фрапиращо, което да ме тласне в тази посока.

Гледайки през прозореца на автобуса към нивите и тъмнината, която ги обръща, се замечтах какво ли ще е да се разхождам из тези ниви, в тази нощ. Да пътувам нанякъде, където не знам кое какво е. Кое е напред, кое назад, кое нагоре, кое надолу. Ще има само тъмнината край мен и спокойствието на нощта. Колко жадувам за това сега, колко много искам да намеря спокойствие, убежище от самия живот, място, където да мога просто да седя, да не мисля, да не пресмятам следващия си ход, само да лежа и да си почина от света, от живота, от злобата, от алчността, от завистта, от глупостта, от всички пороци на нашия биологичен вид.

Но уви направя ли го няма да бъда спокоен. Защото родителите ми, приятелите ми ще започнат да ме търсят, а колко искам да се откъсна от света за малко, да се дистанцирам, да усетя самия себе си, да се намеря из тъмнината и мрака на мъглата. Да преоткиря своя смисъл, своята цел, толкова много неща мога да направя, но какво ме възпира и аз не знам.

И пътувайки с автобуса и приближавайки се към крайната му спирка се ядосвах, че никога няма да имам този шанс, да остана сам със себе си, извън света, извън неговите неприятности. Ходейки по улиците на селото ми, гледайки по дългата улица, едва виждайки средата от нея, се замислих какво ли ще е, ако тя нямаше край. Да вървиш непрестанно в тъмнината, мъглата, осветявана от една лампа на всеки 30 метра.

Чувство, което рядко бихме изпитали. Чувство, което може би никога няма да изпитаме. Да, може да се изморим да вървим, но поне ще ни даде време за размисъл, място за самоосъзнание. Нещо, от което малко хора биха признали, че имат нужда.

Но ми мина и друга мисъл през главата, разхождайки се из пътя. Мъглата. Как тя е толкова гъста и как всъщност ние се движим в нея, как тя е нещо цяло и ние я разкъсваме на две, минавайки през нея. Как ние сме постоянно обргъдени от нея, но рядко осъзнаваме какво е това. Как като не можеш да видиш на 5 метра от теб, после като стигнеш до тези 5 метра, не можеш да видиш следващите или предишните.

Мъглата се води облак. И ние се реем в облаците. Ходейки по улиците усещам как капчици дъжд, вода, ме обсипват и все едно ме пречистват. И усещам как съм на небето, все едно то е дошло долу на земята, за да ни покаже какво има в него, какво изпускаме, като не сме способни като птиците да летим. Дори самолетите не могат да имитират, позволят това чувство.

Хората винаги ще бъдем опиянени от неизвестното, от тъмнината, от мрака, от тъмната страна на Луната. Неизбежно е, това е вложено в гените ни. Винаги ще жадуваме да научим какво има там, защо е там, как така е там, какво е там, защо не е при нас. Съмнявам се, че някога ще имаме отговорите на тези неща, но мъглата винаги ще ни напомня за тях. Тя е нещото, което ни показва, че дори и най-познатото ни нещо, може да се окаже неизвестно за нас.

Как да мисля за другите без стереотипи за тях?

          Всичко започна в един час по Свят и личност. Г-жата даде две теми, едната "Какво е да си различен?", а другата "Как да мисля за другите без стереотипи за тях?". Всички говореха как първата е много плоска и не знам какво, но в крайна сметка всички писаха по нея. А аз си бях харесвам втората и реших да поразисквам по нея. Получи се нещо и дано ви хареса:

Как да мисля за другите без стереотипи за тях? Как наистина. Много е трудно да стигнеш до някакъв извод, ако нямаш пример, с който да го сравниш или съпоставиш. Проблемът е, че още от малки ни набиват в главите стереотипите и ни казват кой как трябва да се държи, да се облича, кой на какво прилича. Странното е, че дори самите родители не го осъзнават. Критикувайки някого пред нас, децата, дори да сме малки, то пак се запечатва в паметта ни и въпреки малките ни години си правим изводи кое е добре и кое не, според зависи какво са казали родителите ни за този даден човек.

Но идва въпросът пък от къде нашите родители са придобили тези критики, мисли, от техните родители, а те от къде. И така до самото начало на света. А от къде изобщо са тръгнали тези стереотипи, приложени, за да бъдат следвани? Никой не може да отговори на този въпрос, но според мен са наложени от някоя общност, за да може да контролира хората, направила ги е, така че хората като ги спазват да са в голяма полза за държавата, общността, града или каквото и да е там.

И пак остава въпросът как да мисля за хората без дадените ни от обществото стереотипи за тях. Може би чрез моя собствена система от… не. Ще мисля свободно. Няма да критикувам никого, ще го приемам такъв, какъвто е. Независимо какъв живот е решил да живее. Какво ми бърка на мен в работата това как живее, с кого, по какъв начин и защо. Никак.

Защо въобще се затрудняваме да мислим за другите, имам предвид да ги критикуваме, защото така разбирам този въпрос. Защо не ги оставим да си живеят живота. Но не, трябва да ги критикуваме, да им се смеем, подиграваме, защо? Защото такива са ни направили. Светът, в който живеем е толкова долен и продажен, че без това занимание няма да е никак забавен.

Вместо да вървим нагоре, към просветлението, ние потъваме все по-надолу в ямата, която е направена специално за нас от хората, които владеят света. Защото те искат да бъдем точно такива, безмозъчни същества, които да контролират и успяват. Много малко хора съумяват да прозреят истината.

В крайна сметка не бих мислил различно за другите от това, което мисля сега. Нека си живеят живота защо трябва аз да ги критикувам или завиждам. Мисля си само хубави неща, видя ли някой щастлив си казвам, „Браво! Дано да поддържа това щастие дълго и да не го изпуска”. Ако видя някое семейство, жена, мъж и дете, не ги критикувам как си възпитават детето или как го обличат, а се радвам на картинката, която се разкрива пред мен, едно семейство. Двама влюбени и тяхното дете, което е толкова нежно и неопетнено.

Наистина е трудно да се мисли за другите без стереотипи, но не е невъзможно, а ако отнемеш на един консервативен човек стереотипите, той ще се види в чудо, ще полудее, защото няма да знае какво да прави.

Как да мисля за другите без стереотипи за тях? С добро.

 Надявам се да сте се замислили малко над нещата, ако не, здраве да е, както казват хората. :)

Мъжът и жената

Защо, по дяволите, ни се насажда как и какво трябва да правим? Стреснах ли ви? Надали. Но е истина. Странно начало обаче, спрямо заглавието, а? Ами свиквайте, сега ще разчупя всяка представа за странно.

Ще коментирам моето поколение, защото не знам много добре представите на другите, за да го направя с тях. И така виждаш по улицата, която и да е улица, независимо къде, едно момче на около 18-25. Естествено в повече случаи ще е някакъв напомпан, безврат и ще прилича на мутра, която току-що е излязла от затвора. Кой знае, може и това да се опитват да постигнат, но се съмнявам.

А до него забелязваме, познайте какво, точно така една русокоса …… Попълнете сами точките, защото ако аз го напиша ще звучи обидно. Та така, тя е руса, с дълги нокти, цялата в грим, с дълбоко деколте, което би искала да е още по-голямо, но няма как, защото иначе ще трябва да е гола, а в такъв случай биха я помислили за луда. С къса пола от типа, ако е още по-къса щеше да е коланче, на токчета, ако може да са най-високите и да не забравим с най-новите модели на най-известните марки дрехи.

Това се изисква от нас, това искат да бъдем. Никой не може да отговори защо. Но явно хората обичат да подражават на стереотипите, защото се плашат от това, че ако са различни, ще се набиват много на очи, а това са ни учили, че не е хубаво. Трябва да бъдем, колкото се може по-тихи, да не ни видят, дори че съществуваме, ако е възможно.

Аз казвам НЕ!!!

Няма да се подчинявам на тези стереотипи, ще бъда себе си. Сигурен съм, че тези хора не са си го избрали само, ами обстоятелствата са ги накарали да поемат по този път. Обстановката е накарала момчето да ходи всеки ден на фитнес да помпа и да взима анаболи и стероиди. Хората са направили момичето такова, защото те са очаквали от нея точно това и тя, както повечето хора, се съгласява и става такава.

Колкото и странно да звучи и в миналото е било така. Трябвало е да се женят на по 15-16 години, момчето, защото надали все още може да се нарече мъж, е трябвало да работи някъде, а момичето, момиче поради същата причина, е трябвало да стои вкъщи, да чисти да готви и това е.

Винаги ще има стереотипи, които се очаква от нас да спазваме, защото обществото така иска, така сме му най-полезни, просто тези наложени ни от поколения наред навици, които трябва да изпълняваме ще се сменят с времето. В миналото е било това да се задомиш на младини, сега е това да изглеждаме като мутри и кукли Барби, а в бъдеще кой знае какво ще изискват от нас. Остава да видим.

Не, аз казвам да не позволяваме да станем такива. Защото това не сме ние, това са желанията на обществото, не нашите желания, мечти, блянове. Нека следваме своите мечти, да изградим собствената си съдба, собствения си живот.

Друга заблуда, заради която се правят на такива хората и си причиняват това, е, че си мислят, че ако не са такива никой няма да ги хареса, няма да намерят любовта. А толкова грешат. Любовта тях ще ги намери и то точно, когато най-малко го очакват. Няма значение как изглеждат, важното е какви са отвътре, какъв е техният дух, същността им, поведението им. Това определя един човек, а не външността, колко плочки имаш или колко са ти големи циците.

Точно така, личността е важна, а не това, което е отвън. Но просто в света, който живеем и наложено така да бъде, красотата преди всичко. Научили са ни всичко да е повърхностно и ако не успеем сами да проумеем, че не е така и че в света има много повече от това, кой е най-красив, ще робуваме на принципите, стереотипи и се съмнявам, че това робство може да се нарече живот. Поне не по моите стандарти.

Съмнявам се, че ще се замислите над това, но се надявам поне за 1 минута да го направите. Ще видите, че животът не е само това, което се вижда, а е и това, което се чувства, преживява. Мъжът и жената, каквито ги гледаме сега, ще се променят външно с всяка изминала година, но също така трябва да се обърне внимание и на вътрешността. Няма да е лошо всеки да изпита своята малка вътрешна революция и да успее да приеме света по друг начин, не по този, по който ни карат. Пожелавам го на всеки и така ще успеете да намерите щастието от самия живот, от това да го живеете.

"Жътва е"

Баща ми беше закарал баба ми и дядо ми на лекар и тъкмо се прибирахме с колата и минавахме през черния път, който е направен, едва ли не, в нивите и баба ми каза, гледайки през прозореца към нивите, „Жътва е”.

Беше само това. Нищо друго не последва. Никой не каза нищо относно тези две думи. Но това не попречи да се замисля над това как беше стигнала до този извод баба ми. Сега, ако някой от нашето поколение погледне към нивите, когато и да е през годината, той ще види само нива и зависи от сезона, някакви растения. Не би могъл да разбере кога е време реколтата да се прибира или кога да се посее.

Завладя ме това чувство, което е просто, не мога да обясня. Даже май бяха няколко. Първо беше изненада от това, че баба ми можа да каже това само като гледаше нивата. После последва тъга, разочарование и срам, че ние не можем да направим това. Под ние имам предвид хората горе-долу моята възраст.

Просто времето се е променило и то доста, но колкото и да ми е писнало да слушам историите какво е било едно време, няма как да не се забележи разликата, огромната разлика. Как сме се отчуждили от природата. Заключваме се в една стая с метална кутия, която може да ни свърже с всякакви познати и непознати. Не се изключвам от това нещо, защото и аз лично доста използвам компютъра, но гледам да излизам повече, да ходя в паркове или пък просто да си седя и да си гушкам котките, пак е начин да се свържеш с природата. Няма как да изпуснете и самите себе си, защото ако чете това, значи сте застанали пред тази кутийка и бичите там нон-стоп.

Да, ние сме част от природата. Все пак сме произлезли от там. Но просто доста се дистанцираме с всяка изминала година. Компютрите навлизат все повече в ежедневието ни, може дори да се стигне до момент, когато без тях няма да може да живеем, но това е един от възможните сценарий за нашето бъдеще.

В миналото животът е бил много по лесен. Тогава е нямало нужда да се притесняваш за мнението на останалите или каквото и да било. И не говоря за миналото в близките век-два, а за съвсем далечното бъдеще, когато все още сме живели по пещерите или когато сме се научили да излизаме от тях. Тогава не е било толкова натоварено ежедневието на всички, както днес. Не е имало ходене на работа, освен лова, нямало е плащане на сметки, защото не е имало пари. Просто е било рай. Да, рай казах, колкото и да си мислите, че тогава е било животинско, не сме били цивилизовани, майната им на всички тези неща. Не забелязвате ли в какво ни превръщат. Няма да ви казвам, ще ви оставя сами да помислите над това, дано да успеете да разберете.

Но да се върнем на по-скорошното минало. И тогава е било малко по-добре от сега. Да, сега е демокрация, но просто света е в толкова затънало положение, че просто няма на къде повече. Грешка, има. Не знам на къде е и какво е, но знам, че винаги може да стане по-зле и да потънеш още повече.

Както каза г-жата ми по Свят и личност – „Днешното поколение няма къде да види нива”. Сега всичко стана градско, все по-малко неща остават част от природата. Имам чувството, че хората, политиците или там големите клечки, ако можеха да махнат една планина, грешка, те могат, сигурен съм, че ще намерят начин, но просто никой не им позволява, щяха да са супер доволни, защото щяха да имат място, на което да построят поредния мол или поредната бизнес сграда. И ние всички сме съгласни с това, защото не правим нищо по въпроса, оставяме нещата така.

Нещо много се отклоних от темата, въпреки че може да не е така, оставям вие да решите. Няма какво друго да ви кажа, поне за сега не се сещам, освен да се замислите и вие и да си кажете, гледайки към нивите след като се свържете с природата, „Жътва е”.

Фейсбук в миналото

Дойде време и аз да пиша за Фейсбук. Да леко със закъснение от 1-2 години, но няма да е, както повечето за това, което ни причинява той. Ще е за нещо по-различно, защото съм сигурен, че аз съм от малкото хора, които имаха Фейсбук още от 2007. Да, точно така, Фейса е от доста време и да спомням си какво беше, когато не бе такъв хит и не влияеше така на живота на хората.

Тогава бях 7 клас и тъкмо си купихме компютър. За Фейсбук научих от майка ми, която научила от нейна колежка, главно заради една игра, в която редиш пъзели. Играта беше толкова зарибяваща. Направо си нямате и на представа. Казваше се PuzzleBee. Даже май все още я има, но сега вече я направиха свързана с пари и т.н.

Тогава беше много по-спокойно и по-хубаво едва ли не. Спомням си как също бяха разпространени късметчетата, но не бяха чак така зарибяващи, просто защото все още нямаше много българи в мрежата. Лично аз влизах там, само за да играя пъзела, за който споменах. Играта наистина беше невероятна, но я прецакаха, като я направиха с пари и глупости.

Тогава още не беше така разпространено да постваш снимки и да коментираш разни неща. Повечето хора използваха най-известната социална мрежа в момента, само за да играят игри. Профилът ми преливаше от молби да играя тази и тази игра. Беше интересно, защото всички мислихме, че Фейсбук е за това, да си играем игри. Все още не знаехме за другите функции, които предлага. А да не говорим, че не сме знаели, че е социална мрежа. Дори не знаехме какво е. Просто казвахме “Eдин сайт, чакай как се казваше, а да facebook.com”.

Тогава не се публикуваше толкова много информация в него. И имаше личен живот, не всеки знаеше с кого си, какво правиш. В момента Фейса е нещо като бинокъл, с когото надничаш в живота на другите. А преди беше само един сайт, в който можеше да наредиш един готин пъзел.

В миналото… животът беше по-лесен. Колкото и да звучи като клише. Не просто преди да стане този огромен бум на Фейсбук, той беше просто поредният сайт, който използваш. Тогава в него беше пълно с всякакви игри и постове на хора, които искат помощ в някоя игра. Като ти пишеше, че трябва да го публикува на стената ти, ти се чудиш какво е това стена. Тогава наистина много мислих какво представлява това.

А как се получи този бум, в който изведнъж всички знаят за Фейса, направо не знам. Просто изведнъж всички започнаха да говорят за него. Аз с учудване разбрах, че е било това, което съм използвал до скоро, само за да играя на пъзел. И първата ми мисъл беше „Какво толкова е станало? Аз това го имам от доста време, не е кой знае какво.” Но после стана „кой знае какво”.

Всички сме свидетели на това, което стана с Фейсбук. Как от никому непознат сайт, стана най-известният в света, може дори и в Галактиката. Но шегата на страна. Наистина премина през много промени, но най-съществената и най-малко забележима беше тази, преминаването от поредният сайт в мега известната социална мрежа.

Да, малко хора знаят Фейсбук от преди бумът му и всички ще кажат, че е бил спокойно място и някак релаксиращо. Но всяка промяна има своите плюсове и минуси. Нека не гледаме само минусите на Фейсбук. Да, че те са повече от плюсовете е така, но примерно преди нямаше чат, а вече има, така се свързваш с хора, които иначе няма къде другаде да засечеш.

Не мога да кажа, че съм благодарен на Фейсбук, нито ще го ненавиждам, мразя или проклинам. Но животът на всички се променя чрез него и ще продължава да се променя. До 5 ноември 2011.

Последният Първи Учебен Ден

Щом прекрачиш прага на училището за пръв път те връхлита едно чувство, което като малък все още не можеш да определиш, но като пораснеш разбираш, че това е било желанието да получиш знания и… bullshit.

Днес беше последният първи учебен ден за всички мои набори ’93 и някои ‘94. В моето даскало аз бях знаменосец, ужас, сериозно. Да киснеш там прав 30-60 минути, не си е работа. И започна нали учебният ден с предизвикателства и препятствия, пречки и увъртаници.

Естествено денят започна с промяна не само на моето ежедневие, но и с промяна на автобусите в селото ми. Включиха да минава още една линия и всички на спирката бяха, „Ама сега какво, то такова…”. На всичкото отгоре автобусът пушеше. Някъде до дясна задна гума пушеше и миришеше на изгоряла гума. Но шофьорът каза „Качвайте се по-напред. Еб*л съм му майката, ще карам, ако се пали да се пали”. Та вместо денят ми да започне като по вода, започна като по дим.

И така всички в автобуса пътувахме със страх до Илиянци. После с трамвайчето и книжката, нищо интересно. Ама пустата униформа как пречи, още багаж. Пристигнах в даскало благополучно и имаше само 2-3-ма. После отидох да си облека униформата и след 15 минути чакане се видях със знаменоската и отидохме да търсим другата знаменоска. И бяха едни лутаници из коридорите при малките и просто като ги видиш и до тях съучениците ти и приятелите ти, просто си викаш „Ех, какъв е животът”. И ние сме били малки.

Да, малки, но нямаше чак такива шашаници. Аааа, малките, първи учебен ден. Трябва да са облечени с най-новата колекция на някоя си марка и т.н. Преди светът беше много по-прост. Никой не се вталясваше толкова в това как ще изглежда детето му, кои най-нови дрешки ще носи и т.н.

Да се върнем на първокласниците, какви са малки, накрая не я намерихме и се върнахме навън, а тя беше там. Точно като по филмите и детските как се търсят двама и все се разминават.

Накрая, нали, започна всичко и си вися аз със знамето и гледам малките. Какви индивиди са. Имаше едно момиченце, което се разплака още с влизането. Кой знае защо. Почудих се и реших, че или не иска да почва, заради това, че ще ѝ липсват родителите ѝ или просто по-голям/а брат/сестра са и наговори какво е да си в училище и са я стресирали. Имаше и други интересни индивиди имаше едно дето беше с някаква прическа кожено яке, направи ли го като рок звезда от 90-те. Но преобладаваха момченцата с ризички и момиченцата с роклички. Видях само едно момиченце, което се беше облякло или я бяха облекли, в нормални дрехи, нищо толкова формално и някакви изгъзици.

А леле, като започна да говори директорката. Как първокласниците прекрачват прага и чакат да започнат да пълнят със знания главите им, как ги очакват нови стаи и глупости. Да, да знаете един първокласник си мисли точно за това. През глава му сигурно минават мисли от сорта на „Мама трябва да ми купи онази кукла, която си харесах., Трябва да ми купят онази близалка.” и какви ли още не, но не мога да съм сигурен, но вярвам, че не са това, че нямат търпение да стъпят в света на знанието.

Всичко мина, посмях се весело на директорката и глупостите, които чете от някаква хартийка и отидохме с класа, по-точно половината клас, защото другата е твърде велика, за да излезе с другата част, а защо ни пука не знам. Не, всъщност знам, защото все пак това е класът ми. С тях прекарах 4 години и колко и да се мразим пак ще е хубаво да се съберем всички, да намерим допирни точки в характерите си и всякакви други неща.

После излязох с най-добрите си приятелки и се разходихме из София-та. Защото не сме го прави от много време… (вчера). И отидох да се видя с един друг приятел. Говорихме си и той се върна на работа, а аз към нас. Говорихме си за матурите, които ми предстоят. Наистина трябва да се захванеш здраво да учиш и ще е супер да изкараш добри оценки на предварителните изпити.

Пътувайки към нас и сега си мисля как това е последната ни година. Идва бал, кандидатстудентски изпити, матури, учене, работа трябва да си търсиш. Тази последна година е най-важната от живота ти. Тя решава твоето бъдеще, твоят живот. Тук се решава дали ще преуспееш или ще паднем в „ямата” заедно с другите. Колкото и странно да звучи, колкото по-близо идва май месец, толкова повече нараства страхът. Страхът не само от матурите, изпитите, ами и от това какво е подготвил животът за мен, какво ме чака в бъдеще и какво не ме очаква. Но с времето всичко ще се покаже, само ще пожелая на себе си и на всички, които са на моето дередже, успех и за да го постигнем ще трябват много усилия.

Мечтите са безплатни

Водех разговор с една приятелка, или беше с роднина, не е от значение, но си говорихме за това какво ще правим в бъдеще, кой какво ще работи, къде ще живее и се смеехме как надали ще успеем да си позволим всичко това и тогава аз казах точно тези думи, „Мечтите са безплатни”. Но веднага щом ги изрекох се замислих, Защо трябва да е така? Защо трябва винаги да се успокояваме, че можем да мечтаем, това нищо не струва? Защо все по-малко хора успяват да сбъднат мечтите си?

Замислих се как всеки си крои планове, които е много малко вероятно да изпълни и не защото не иска, а защото си мисли, че правителството, страната и самите стереотипи, в които сме наложени да се вкарваме, за да може да оцелеем в този жесток и негостоприемен свят на нашата планета, не ни позволяват. Да, всички ни учат на това, да се придържаме към определените норми, ограничения, да се вписваме в рамките ни поставени от по-горе стоящите.

Още от малки ни питат какъв искаш да станеш като пораснеш, за какво мечтаеш и ни пожелават или ни казват, че ще стане. Но все по-малко хора успяват да сбъднат своите желания, които са имали като малки, невинни, незнаещи какво представлява самият живот деца. И пораствайки ние осъзнаваме, че трябва да се държим по определен начин, за да може да се впишем в обществото, в училище, в света. И с това разбиране за жестокостта на живота, мечтите се изпаряват, започваме да си мислим как сме могли да бъдем толкова наивни, че да вярваме, че е възможно да се сбъдне мечтата ни, да постигнем това, което сме желали като малки. Научаваме се да не слагаме на преден план нашите мечти, а по-скоро това, от което се нуждаят другите, приятелите, роднините, обществото, правителството и често се загубваме в това задължение да гледаме на другите да им е добре, че забравяме да погледнем себе си, да се питаме ние какво искаме, какво мечтаем да постигнем, да станем.

И тук хората са измислили тези думи, които едва ли не са се превърнали в поговорка, Мечтите са безплатни. Това е така, защото при всяко друго нещо, което искаш или трябва да направиш, са замесени парите. Ако искаш да станеш адвокат, трябва да си плащаш за обучението, трябва да имаш пари после като излезеш от университета да основеш собствена фирма или дори и да те вземат някъде те ще ти дават пари, но ти пак ще се нуждаеш от повече, защото сега ще искаш да създадеш семейство, да си купиш къща. В почти всяко нещо, което направиш в живота си, са замесени парите. Светът се върти около тях, образно казвано естествено.

Може да ни учат, че парите не са важни, може да се живее и без тях, да прави са от една страна, пари не са всичко, не са най-важното, но без тях не може съвсем да се живее. Защото що за живот е това да умираш от глад всяка секунда от деня, да не можеш да заспиш поради нуждата от това да сложиш нещо в устата си. Заразяваш се с какви ли не болести, защото живееш нехигиенично. Ничий живот не е лесен. Дори и на богаташите, те може да имат много пари, но хората, които ги обкръжават не са им истински приятели, не ги интересува толкова самият човек, колкото парите му. И той не може да намери истинското щастие. Все по-трудно ще намери човек, който наистина го харесва, обича. Много малко са богатите хора, които имат такова щастие в своя живот.

Да нямаш пари е гадно, а да имаш пари е проклятие. Парите разрушават всичко, но сега не ми е времето да пиша за това, а за мечтите, които очевидно са ръководени от парите. Но защо трябва да е така, защо трябва да се ограничаваме в мечтите си, в сбъдването им. Да, мечтите са безплатни, но защо да не променим това. Защо не се опитаме да намерим начин, какъвто и да е той, да сбъднем своето желание, своята мечта, това нещо, за което сме бленували толкова време, колкото и нелепо да се струва на хората около нас.

С този пост, с тази тема ви карам да се замислите за своите мечти, за това, което сте искали да постигнете, дори като малки, дори да е било нещо глупаво като да имате собствена играчка, която сами сте си купили, да си помислите какво толкова ще стане, ако поне веднъж обърна внимание първо на себе си, да видите вие какво желаете, какво искате да направите и да го сторите. Моля ви, сбъднете мечтите си, борете се за тях. Ако са нещо, което си мислите, че е непостижимо, запомнете това, НЯМА НЕПОСТИЖИМИ НЕЩА, САМО ТАКИВА, КЪМ КОИТО ПЪТЯТ ОБИКАЛЯ ПОВЕЧЕ.

Надявам се да съм ви разбунтувал и да съм ви накарал да се замислите за това, което желаете и съм ви помогнал да направите финалната крачка към изпълнението му.

Съзряването – преходът дете-възрастен

Преходът, който трябва да изминем от това да сме безгрижни деца до самоосъзналите се хора, възрастни, хората го наричат тийнейджърски етап в живота. Да, но той обхваща само периода от 13-14 годишна възраст до 18-20. Но за умствения и емоционалния етап от това тийнейджърство, което е свързано с опознаването на света на големите, към самите отговорности на самостоятелния живот и наричането себе си възрастен, няма наименование.

Тази част от живота ти, когато тепърва започваш работа, започваш да мислиш за своето бъдеще, как да си подредиш парите така че да изкараш до следващата заплата. Ами ако решиш да живееш самостоятелно, как да си платиш наема, тока, водата, интернета и всички тези неща, за които до сега родителите ти са се тревожили.

Всички искаме да се махнем от училище. С нетърпение чакаме последната година, заветният 12 клас. Да, така искаме да пораснем, да се наречем възрастни, но не винаги успяваме да се откъснем от детството, от тийнейджърството. Но с края на този етап от живота ни започва друг. Започваме да мислим за бъдещето си, за това какво да учим, какво ще постигнем в тази дисциплина, къде да живеем, вкъщи с родителите си или да се изнесем на самостоятелно жилище.

Всички знаем колко е трудно да се откъснеш от домашната си среда, от мястото, в което си отрасъл, където са те отгледали вашите, възпитали, но все някога трябва да пораснем и да създадем наше собствено място, където да се чувстваме по същия начин, обичани, спокойни и да ни е уютно.

Повечето хора успяват да се отскубнат и да заживеят самостоятелно, но има и случаи, в които някои се провалят. Точно тогава е най-трудно, защото те са вкусили свободата да живееш сам, да имаш отговорности, които няма как друг да ги поеме, това може да не е хубаво, но в самото начало чувството, което получаваш от тях е приятно, защото знаеш, че вече не си същото малко дете, което се е чудило за какво служи вилицата, а можеш да кажеш, че си възрастен вече, независим. Но при някои хора тези отговорности им идват в повече и се налага да се върнат при родителите си, за да може да завършат поне образованието си.

А има и хора, които никога не напускат майчиното гнездо, защото или нямат възможност или не искат. Те може да си мислят, че родителите им са само за това, за да ги хранят и издържат, но при този сценарий нещата завършват много зле, защото на родителите им е дошло до гуша и искат да покажат на детето си, че трябва да заживее само, да се грижи за себе си, да живее самостоятелно. Това калява характера, ще кажат хората и може да са прави. Докато не се изправиш лице в лице с истинския живот, никога няма да можеш да се наречеш отделен индивид, които не зависи от родителите си.

Този период може да е много стресиращ и плашещ. Да се откъснеш от позната обстановка и да отидеш на някое друго място, където не познаваш почти никой и да започнеш да създаваш собствен живот. Стряскащо е като се има предвид, че трябва да започнеш от нищото. Да си намериш апартамент, място, където да живееш, а преди това трябва да работиш, за да може да си изкарваш парите за всички неща, които ще са ти нужни, а те са много. Като се сметне наемът на жилището, ток, вода, интернет, телевизия, храна, а ако искаш и да излизаш някъде още по-сложно става. Но повечето хора се справят с тази задача заложена от древното минало, да заживееш самостоятелно, отделно от родителите си.

Този преход е труден за всеки един от нас, дори и за мен, а аз още не съм завършил, но просто няма как да не ми дойдат такива размисли, след като това ме чака и мен в близко бъдеще. Но колкото и труден, всеки един от нас трябва да го премине, дори да е само до половината, пак е нещо.

Всички чакаме с нетърпение този момент, да се наречем независими, но като дойде често искаме да не е дошъл, защото страхът от неизвестното, от новото е твърде силен, за да го пренебрегнем. Но трябва да се стегнем и да преминем и през това предизвикателство, за да може да се наречем достойни самостоятелни хора.

Животът се променя дори за секунда

Беше краят на срока, вторник, денят в който си правя субтитрите. И превеждайки епизодчето, което беше излезнало, телефонът ми звънна. Беше личен номер. Вдигам аз и отсреща се обади женски глас, който ме покани на интервю във фирмата, в която бях пуснал CV. И от този момент всичко се промени драстично.

Може би имаше леки зачатъци, които водеха към промяна, но все още явно не беше дошло време. Но това обаждане наистина промени всичко. От него тръгна цялата промяна в моя начин на живот и моето мислене.

Мина това интервю и вечерта ме повикаха на второ. Голям възторг, нали. И мина и то, но не ме викнаха повече. Тази голяма промяна, тези два дни, които изминаха, бяха съществено важни за мен. Те ме накараха да се замисля за това какво ще правя, ако ме вземат на работа. Как ще си разпределям доходите. Ще се появят нови отговорности, нови дейности, нови личности, с които ще трябва да съжителствам. Как септември ще мога да съчетая работата с училището.

И ето така имам чувството, че тази случка ме накара да съзрея малко, колкото и странно и невярващо да звучи. Но наистина се замислих за тези неща, които ме чакат все някога. Самото ми мислене се промени, това подпомогна за подобряване на моя ум и съществуване.

Това събитие заедно с есето, което бях написал за един конкурс, което съм постнал като първа публикация тук, промениха моето мислене за света напълно. Сега се стремя да възприемам различни да им давам възможност да изразят себе си, да се докажат и те като личности, каквито са, а не някакви откачалки, за каквито ги приемат повечето хора.

И ето как за една секунда животът ми се промени. Това позвъняване, което може да изглежда като нещо нормално, обичайно и естествено, доведе до всички тези промени. Живот обърнат на 180 градуса, с напълно различно разбиране за начина, по който е устроено нашето общество. Промяна, която се оказва полезна не само за мен, но и за тези около мен, за моите приятели, роднини, дори за хората, които срещам ей така на улицата, защото те няма да срещат в погледа ми тази изненада и неодобрение, с което са свикнали, а ще виждат разбиране и доброта.

Сигурен съм, че това се случва и на другите хора. И те изживяват някаква случка, която променя живота им коренно. Може да е обикновена среща с някой човек, може да е прочетено някакво заглавие, някаква дума, реклама. Има толкова много начини, по които животът ни може да се промени, че може да се сравняват с броя на звездите на небето през ясна лятна нощ.

Някои от тези промени може да са добри, като моята, а други може да се ужасно потресаващи и да доведат до разруха. Не мога да определя коя промяна е по-често срещаната, но може би втората. Ще попитате защо, ами много лесно, защото колкото и да не ни се иска в нашия свят преобладават повече лошите и зли неща. И просто се сетих за хилядите хора, които биват помитани от цунами, ураган или друго природно бедствие. И как техните животи се променят коренно и то в лошата посока. Много от тях не могат да си стъпят на краката и накрая се озовават на улица и просят милостиня. И впоследствие умират или от глад, или от някоя болест, която прихващат, поради нехигиеничния начин на живот, който водят. Да, има твърде много несправедливост на света и може би ние можем да я победим. Да, така е можем. Стига всички да сме единни в тази цел, стига да се съберем и да намериш решение за всички тези неприятни неща, които се случват с хората.

И все пак да не забравяме, че тези промени имат и положителна страна. Това е може би, когато те довеждат до повишаването ви в работата, до одобрението ви за някаква длъжност, приемането ви на работа и т.н. Но това са материалните неща. Много по-хубава е промяната, която настъпва в душата. Когато тази случка, която и да е тя, в който и момента да се е случи и с когото и да е свързана, промени вашето мислене, разбиране за света, за живота. Това въздига душата, вие съзрявате на душевно ниво, което е много по-ценно, от която и да е работа или от колкото и повече пари взимате, защото тях можете да ги изхарчите и те ще изчезнат, но промяната в душата ви ще остане. Ще я носите със себе си до края на живота ви, ще е от помощ при взимането на важни за вас решение или просто за ваше удоволствие.

Промяната на живота може, както при повечето неща, да се развие в две насоки, лоша или добра. Всички се надяваме да ни сполети хубавата, но дойде ли другата трябва и от нея да се опитаме да намерим някоя добра черта, която да ни вдъхне надежда, че има измъкване от тази гадна ситуация, в която сме попаднали. И намерим ли я, това ни променя в хубава светлина. С две думи промяната е добро нещо, стига да намериш ползата от нея.

Изливане

   Тази публикация ще бъде посветена на един човек, който е свестен, но просто се държи много смахнато.

   Лично аз съм човек, който приема различните. Почти никога не ги критикувам или обиждам с това, че са по-така от другите хора. Но може ли да контактуваш с човек, който хем има желание да комуникира с теб, хем се държи дръпнато? Питам аз и надали ще намеря отговор, но ще продължавам да го търся.

   Та този човек просто няма такъв. Говорите си, не си разбрал нещо и питаш и той веднага казва „зарежи”. Колкото и широко скроен човек да съм, това ми бърка в здравето. Добре говорите си, защо, по дяволите, ще спираш разговора така изведнъж. Просто не ми е ясно.

  Да, всеки човек живее в свой собствен свят, със свое лично мнение и мислене, но това да се абстрахираш от хората и да не споделяш с никого е просто твърде много, поне според мен. Не искам да обидя никого с тези свой си думи, но все пак хора животът тече, грабвайте всяка възможност, защото на края ще съжалявате, че не сте успели.

  И да се върнем на човека, то може да не е само той и съм сигурен в това, че всеки от нас познава поне един, който има същото държание. Вярвам, че тези хора имат потенциал, могат да постигнат много, но защо си усложняват живота, защо потъпкват качествата си, които могат да ги издигнат в нещо повече от човек от общата маса хора в нашата държава.

  Това нещо също ме дразни, не само невъзможността да се сближиш, да опознаеш тези хора, но и как самите те си „провалят” един вид живота. Да, life is a bitch, но колкото и лошо да е, човек трябва да вярва на принципите си и да не се променя коренно или да бъде това, което не е, само за да може да се впише в някаква обстановка.

   Да не говорим, че този човек има голямо его. Само по себе си егото не е лошо нещо, но в големи количества е „взривоопасно”. Те си мислят, че са голямата работа, а всъщност са просто нормални хора, раними и изпитващи болка, любов, радост като всички останали.

   Ние хората сме толкова различни сами по себе си, че дори еднояйчните близнаци са различават коренно. Трябва да сме такива иначе светът ще ни омръзне много бързо и нямаше да може да се развием до сегашното си равнище. Но колкото и различни да сме все намираме някаква част, която да ни напомня за нас или да е като нашето мислене в някой друг човек, точно това нещо ни свързва в това невероятно изживяване, което оформя и двете страни, приятелството.

   Но да завържеш приятелство с такъв човек е много трудна работа. Едва ли не, невъзможна. Но надеждата умира последна. Трябва да си много хитричък и ловък човек, за да може да се сближиш с този човек. Явно ми трябва още време, за да мога да усвоя тези неща, но никога не се знае какъв ще е крайният резултат.

   И така излях си душата, олекна ми. Накрая мога само да кажа, че такива хора винаги ще има и винаги ще има и такива като мен, които ще се опитат да се сприятелят с тези души. Но просто начинът, по който мислят за себе си, гъзарите едва ли не, ще им попречи да си намерят приятели и може да изживеят живота си самотни, в своя собствен свят, без да са допуснали никого вътре, може би от риск да не се наранят. Но без болка няма победа.

Стена

Това започна като есе на тема "Стена", но прерасна в нещо по-задълбочено, стига само да може някой да разбере моя не толкова свестен мозък:

Стена. За какво се сещат хората като чуят тази дума? За какво ли не. Може да е за Берлинската стена, за стената в дома им, за стена, като препятствие, но много малко биха се замислили за стената като преграда в душата.

Повечето хора, ако не всички, имат своя стена в душата си. Тя е това нещо, което ти пречи да бъдеш себе си, това, което те кара да таиш в себе си злобата, обичта или негодуванието от някого.

Всеки човек е изпитвал това нещо, тази пречка, която се появява, когато иска да направи нещо, но не може, именно заради тази стена. Тя може да се превъплъти в какво ли не, може да е страх, срам, всички тези чувства и емоции, които ни карат да се спрем и да се замислим, „Какво ще помислят хората след като направя това?”.

Точно това мислене ни принуждава да бъдем роби на системата. Коя система ще попитате, която си изберете. Както и да го погледнете, всяка една от тях ни спира в някое наше начинание. Винаги гледаме да се съобразяваме с нея.

А законите? Законите се спазват, те не влияят чак толкова на тези неща, с които трябва да съответстват нашите действия. Правилата си ги има и ние си ги спазваме, дори и да направим това нещо, което искаме, но се възпираме поради гореспоменатите причини, то все пак ще си е законно.

В повечето случаи стената представлява неодобрението на околните. Мислим си, че ако постъпим така тези хора ще ни помислят за луди, ще ни оплюят, ще стоят далеч от нас, просто защото това наше действие не бива прието от тяхното мислене. Една от най-големите стени, които много малко хора успяват да изкачат и да преминат от другата страна или да я срутят, е точно тази, незнанието каква реакция ще видиш у хората, пред които извършваш това действие.

Другите стени също играят голямо влияние в решението ни дали да постъпим така или иначе. Това са стената на страха, този страх от това какви ще са последствията, дали е правилно или не действието, стената на срама, когато изпитваш срам към своята постъпка, своите мисли и всичко свързано с теб. Мога да продължа да изброявам тези препятствия, които ни пречат да изживеем пълноценно своя живот, но просто няма да ми стигне животът.

А хора успели да преодолеят тези стени, тези тъй неприятни постройки, колкото и мислени да са, биват трудно приети и ужасно нещастни в живота си. Докато не срещнат друг човек, също успях да ги прескочи или срути. Тогава те биват щастливи заедно и вършат своите действия без да бъдат спирани от преградата, която възпира повечето от нас.

Животът ни е станал толкова изпълнен със стереотипи, че ако някой не ги спазва или прескочи тяхната стена, бива веднага отлъчен от обществото. Хората го мислят за откачалка и още какво ли не, но причината за тяхната реакция е точно страхът или тяхната преграда, която им пречи да разберат изцяло този човек.

Говорим за 21-ви век, за демокрация, за равенство, но кажете ми виждате ли ги. Не само в България не са спазени, има ги и в други страни. Ще кажете, че това няма нищо общо, но тук грешите. Точно тези стени, прегради, препятствия пречат на хората да приемат различното. Все едно нашият ум, разум, душа, са разделени на две от една голяма стена, деляща ги на страна, която приема различното и го одобрява, поощрява, подкрепя и на страна, която го отхвърля, отрича, гони.

Повечето от нас живеем в тази втора страна. Малцина имат способностите, желанието или куража да я прескочат. И докато тези хора са толкова малко няма да може да живеем в свят на равенство. Винаги ще има някой, който да ни попречи да се разкрием пред света такива каквито сме.

Тази стена, която се изгражда през целия ни живот, стига само да не решим да й попречим, е толкова застъпена в днешно време, че все по-малко и малко хора успяват да я разбият на време, за да могат да живеят живот, в който имат открито съзнание и приемат всяко различно нещо с любопитство и желание за опознаване, а не го изключват от живота си изцяло, само защото не е като тях.