Бялата чистота

Гравитацията я привлича,

кара я да пада тя.

И покривайки земята,

разкрива тя, на нас съществата,

що за красота е то, белотата.

Влюбваме се ний

в туй що представлява тя,

и песни и стихотворения

на нея посвещаваме.

Една единствена

може да е тя

и незначителна тогава е,

но щом се струпат

купища от нея,

превръща се в пелерина,

прекрасна, чиста и бяла

отразяваща всеки слънчев лъч

минал през облаците мили.

Снежинка се нарича тя,

кристално чудо от природата.

Вода замръзнала горе в небесата,

пропътувала километри,

за да стигне до нас,

да се приземи на земята ни

и с красотата си да ни дари.

Да покаже що чистота

и непорочност е.

Но мисията ѝ е невъзможна.

Защо ще попитате вий.

Защо наистина?

Така било е то,

защото човекът

и неговото затворено съзнание

не позволяват туй прекрасно нещо

да просветли мислите

и чувствата на съществото.

Ние опетняваме тази чистота,

тази бяла невинност на снега.

И в кал превръща се тя,

в нещо мръсно и тъмно,

защото в туй превръща се всичко

що докосне се до нас.

Разруха причиняваме ний

и нищо не може да помогне,

освен може би един поглед,

едно осъзнаване,

една мисъл,

едно действие,

един шанс, даден от нас

на снежинката, на снега.

Да ни помогнат да разберем,

какво е животът ни,

какво е съществуването ни,

какви сме ние на таз планета,

пълна с чудеса за намиране

и възхищение.

Да, това е нужно само.

Един поглед и усмивка.

Разбиране на значението,

на мисията на бялата чистота.

Отказвам се

Омръзна ми вече от това,

омръзна ми аз да търся.

Всяко нещо поражда в мен,

някакво чувство, някакво желание.

Но защо, за Бога, аз се занимавам,

да разнищвам намеци,

каквито няма.

Отказвам се аз за пореден път,

да търся аз живота,

да търся някого до мен,

да търся любовта и обичта.

Отказвам се аз за пореден път,

но сега ще е завинаги.

Отказвах се и преди, но за кратко,

защото позволявах си пак да се замисля,

какво ще стане, ако тоз човек,

нов и интересен пристъпи към мен

с това желание и плам.

Но разбрах отново аз,

че заключения прибързани

аз не бива да си правя.

Защото животът тъй суров,

планове различни има той.

Усещането се заражда, осъзнавам аз.

Усещам дълбоко в мен,

напира желанието да съм с теб,

но задавам си аз въпрос един.

Един единствен, но важен бива той.

Защо?

Защо искам аз да съм със теб,

защо точно теб и защо сега.

До скоро дори не мислих за това,

но видях те аз и разбрах,

че искам го отново в този час.

Борба подкарах с мен самия,

да се накарам аз да спра,

да спра да мечтая и да искам,

желание и плам да не показвам.

Статуя каменна закрита,

Ридаещ ангел да бъда искам аз.

Затворен в своето проклятие,

никой да не види мен,

най-самотен да остана на света,

но без злобата да бъда,

мил и самотен сред плътта.

Яд ме е на мен самия

защо си позволявам туй,

защо не спрях преди година,

защо не спрях, преди да погина.

Преди всяка капка щастие и радост,

да ми бъдат отнети от живота.

Надеждата последна я оставиха

и тя при мен държа се дълго.

Виждах ли малкото намекче,

че нещо има, тя светваше кат звезда.

Но усещам как и тя напуска,

таз черупка, що човек бе преди,

това, в което пребивавам аз.

Виждам я обръща ми гръб,

но глава към мен поднася

и сълза отронва се от нейното око,

тъжна усмивка на устните й стои

и вижда тя моя край,

но нали е милостива тя, горката,

нищо не казва и отмята глава.

Затваря врата на душата ми

и сам оставам аз в тъмнината,

що някога бе приятен дом,

за моите чувства и мечти.

Слагам край аз на тази мъка,

слагам край на тази болка,

слагам край на търсенето вечно,

слагам край на своите мечти,

слагам край на живота аз.

Отказвам се от вечното обикаляне

и мисленето спирам в този час,

защото вече омръзна ми от тях

и в потока реещ се отпускам се аз,

по течението ще пътувам,

нивга няма да се спра,

защото няма за какво.

Отказах се от себе си.

Това аз ли съм?

   Сигурен съм, че ви се е случвало да си зададете този въпрос, нали? Независимо какви са били причините, дали сте направили най-голямата простотия в живота си, която сте се заклели в себе си да не направите, но някак си се е получило обратното. Дали сте направили някаква добрина, някакъв мил жест, който за вас е нещо непознато. Дали просто като сте направили равносметка на миналите три месеца и сте осъзнали, че в началото сте били друг човек, а сега сте нещо различно, за по-добре или не, вие сами решавате.

   „Вълкът кожата си мени, но нрава не.“ Старата тъй известна поговорка, която цели да каже, че хората не могат да се променят. Но не е наистина така, нали? С всяка година ние се променяме. Замислете се за децата. Те като малки си нямат никаква идея какво е това живот, какво да правят с него или как да го живеят. Малките създания се променят под влиянието на околните, те възприемат, преработват и усвояват тези маниери, мисли и действия, които ние им хвърляме всеки Божи ден с нашето „обичайно“ държание. Децата се променят и стават възрастни хора.

  Но не се залъгвайте, че промяната и развитието на един човек приключва щом той узрее достатъчно, че да заживее самостоятелно. Не, това означава точно обратното. Щом индивидът е пораснал достатъчно, за да може да прави рационални решения, той започва да се променя спрямо тях, своите постъпки и мисли.

  В допълнение към факторите, които определят една личност се намесват и хората, които връхлитат в нашия живот и тези, които го напускат. Приятели, познати, гаджета. Всеки един човек, който дори бегло е докоснал нашия живот, ни променя. Той ни влияе. Може дори да е продавачът от магазина, в който си купуваш кафе. Той може да ти каже мила дума, да сподели опит, проблеми, мисли. Това повлиява върху мисленето на човек. Дори да не го осъзнаваме, подсъзнателно, всяка казана дума, от всеки човек се обработва и резултатът може да се прояви веднага или след определен период, в зависимост от времето, необходимо ни да осмислим тези нови сведения.

  Едно лято. Три месеца. Дванадесет седмици. Осемдесет и четири дни. Толкова е нужно да се промениш. Може и по-малко, но лятото е сезонът на промените. Тогава всичко е с максимална енергия, всички са щастливи въпреки жегата и се радват на слънчевите лъчи, които им носят тен.

  Срещаш нови хора, ходиш на нови места. Може да изпиташ лятната любов, може да изпиташ лятното разбито сърце. Всяко едно от тези неща, променя нещо в теб. Всяка случка те кара да си изкараш поука. Всяка вест, която чуеш те кара да се замислиш за себе си, а ако успееш да вникнеш дълбоко, и за света. И настъпва момент, в който осъзнаваш, че вече не си ти. Вече си друга личност, близка до предишното ти аз, но не съвсем. Ти си променен, повлиян от живота.

Човек минава през няколко такива фази, докато не разбере кой е той. Докато не намери себе си. Всички ние се впускаме в търсене на нас самите. Веднага щом започнем да ходим и започваме да разузнаваме какво има около нас, за да може да разберем нас. Тъжното е, че някои хора не успяват. Те се загубват някъде по пътя и остават себе си далеч в предполагаемото бъдеще, далеч, където може и да не стигнат, където няма да стигнат. Жалко е, защото те могат да бъдат блестящи хора, уникални индивиди, способни на толкова много.

  А да откриеш себе си е нещо нужно, нещо, което ще промени живота ти. Вече ще знаеш какво си, какъв си, защо си така и какво искаш, как го желаеш и как да го постигнеш. Откриеш ли себе си, ти ставаш една уравновесена личност, която трудно може да бъде изместена от своето състояние на покой, където енергията, нужна ти, за да живееш, е минимална. Това е просто природен закон, който все още не сме го осъзнали напълно. Както когато едно тяло бъде изместено от равновесното си състояние, то се опитва да се върне към него, към мястото, където ще изразходва най-малко енергия. Така и ние, хората, изтласкани от своя покой при раждането си, през целия си живот се опитваме да се върнем към това състояние, в което се чувстваме най-добре.

  И успеем ли да се върнем, започваме да живеем същинския живот. Започваме да се радваме на всяка секунда от него и дори на неволите и негативните неща, които той ни предоставя, ние просто ги посрещаме с усмивка и не им позволяваме да ни преместят. Стоим стабилни и горди с това, което сме. С личността, която сме открили, че е нашата.

  И така, погледнем ли назад, ние винаги се питаме този въпрос: „Това аз ли съм?“. Тъй като докато сме вървели по пътя, който ни оформя, ние не сме забелязали промяната. Но след време, върнем ли се в миналото, осъзнаваме, че сме различни, че сме други хора, от тези, които сме били преди. Това е първата крачка към осъзнаването на личността вътре в себе си. Щом разберем промяната и започнем да се питаме дали сме доволни от нея, дали сме щастливи в тази своя личност идва разклонението. Или оставаме такива или решаваме, че искаме друго от себе си. И търсенето започва отново.

  И естествено като вече сме открили себе си, пак е възможно да претърпим промени, но не толкова мащабни, както тези, които ни позволяват да разберем, че сме се открили. Все пак животът е променяща се материя, а ние също сме материя, следователно и ние се променяме. Всичко се движи, всяко нещо е свързано, всичко е относително, всичко има своя край, но преди него има своя живот. Живейте го с мисълта, че умирайки, последните ви думи ще са: „Благодаря“.

Искам

Искам бонбон.

Искам кукла.

Искам количка.

Искам поличка.

Искам костюмче.

Искам потниче.

Искам красива дрешка.

Искам уникална дрешка.

Искам стикери.

Искам сладки.

Искам да седя до късно.

Искам да съм самостоятелен.

Искам гадже.

Искам маркови дрехи.

Искам секс.

Искам любов.

Искам свобода.

Искам семейство.

Искам работа.

Искам пари.

Искам материали.

Искам неща.

Искам да разбера сега защо.

Искам да знам как.

Искам да го съдържам.

Искам да го намеря.

Искам да го възприема.

Искам да го усвоя.

Искам смисъл.

Искам дете.

Искам го, дори да не знам смисъла.

Искам още едно.

Искам и все още не знам.

Искам да порасне.

Искам да е живо.

Искам да е здраво.

Искам да ме слуша.

Искам да го възпитам.

Искам и го обичам.

Искам да не се караме толкова.

Искам да ме разбира.

Искам да споделяме.

Искам да сме приятели.

Искам да е щастлив.

Искам да ме посещава по-често.

Искам да води внуците.

Искам да им се радвам.

Искам да ги виждам.

Искам да им се радвам.

Искам да ги забавлявам.

Искам да са с мен.

Искам и внуците да ме посещават.

Искам да идват по-често.

Искам любомият ми човек да бе жив.

Искам да бях го ценил повече.

Искам да бяхме говорили по-често.

Искам да бе до мен.

Искам да кажа, „Обичам те“ още веднъж.

Искам да върна времето назад.

Искам и знам, че не мога.

Искам да бях го осъзнал тогава.

Искам да не бях такъв материалист.

Искам да не бях толкова богат.

Искам да бях ценен за децата си.

Искам да не бях за тях само пари.

Искам смисълът да споделя.

Искам всеки да го знае.

Искам да не страда никой.
Искам да знаеш ти.
Искам да знаеш, че отне цял живот.

Искам любовта да опознаеш.

Искам да не се ожениш за парите.

Искам да усетиш чувствата.

Искам да усетиш света.

Искам да уловиш живота.

Искам да го направиш така.

Искам да е така, както аз не можах.

Искам да научиш урока.

Искам да го знаеш, защото

Искам да знаеш, че на мен ми отне

Искам да го знаеш, да не страдаш.

Искам да ти помогна.

Искам да го осъзнаеш.

Искам да обичаш живота.

Искам да уважаваш духовността.

Искам да разбираш света.

Искам да не гледаш парите.

Искам да знаеш, че са само хартия.

Искам да си весел.

Искам да си свободен.

Искам да си разумен.

Искам да не си мен.

Искам да си умен.

Искам да знаеш,

Материализмът прояжда душата.

Илюзия

Гледам аз във сините очи твои,

гледам аз усмивката ти мила,

виждам красотата във всяка твоя клетка.

Ръцете ти държа във своите

и мълчание приятно

споделяме в този час.

И усещам аз замайване,

странно и неприятно.

Точно както във съня,

усещаш ти, че не е истина.

И страх изпълва ме веднага,

че ти си една илюзия.

Плод на моето въображение,

плод на моята нужда,

плод на моите мисли.

Пак погледам аз към теб,

виждам аз усмивката прекрасна,

в която влюбих се отдавна,

още щом зърнах я аз

на твоето лице.

Очите ти небесно сини,

пълни с доброта и обич,

гледат сега към мен

и не разпитват.

Само поглед втренчен и приятен

излъчваш ти със тях.

Изричам аз думите, които

на ума ми стоят от минути:

„Чувствам се като във сън,

илюзия приятна, но нетрайна

изглеждаш ти за мен.

Твърде хубаво, за да е истина,

твърде мило, за да е за мен.

Плаша се, че мога да те изгубя,

плаша се, че мога всеки момент

да се събудя аз в моето легло.

И този момент да е бил само сън,

илюзия от моето подсъзнание.“

Отново очите ти в мен гледат,

с доброта и жал, с надежда и вяра.

Стискаш нежно моите ръце

и само три думички изричаш,

които гарантират, че вярваш ти
във този сън, тази илюзия:

„Не е сън.“

Усещам щастието от тези думи,

разбирам, че и ти се радваш,

на туй що има между нас.

И радвам се аз да разбера,

че илюзия е моята илюзия,

че сънят не е сън

и че аз съм тук със теб в ръце,

в този ден и тоз момент.

Реалност

И ето пак се случи.

Реалността.

Тя връхлетя ме като буря,

в слънчев летен ден.

Поддадох се отново аз,

на мисълта, че нещо,

нещо ще се случи.

Че туй що искам ще стане,

че мечтите и желанията,

в реалността, ще се пренесат.

Знам аз, не трябва.

Ужасно е това, ненужно.

Гадно и неподходящо.

Но позволих си аз

отново да го сторя.

Отново аз представих си,

животът ми със теб.

Познаваме се отскоро,

смеем се отскоро,

виждаме се често,

говорим си честно.

Често аз си ни представях,

в бъдещето близко,

заедно един до друг.

Взаимна вяра и честност.

Взаимна обич и любов.

Защото обичта едно е,

любовта различна е от нея.

Представях си щастливите моменти,

когато си спомняме живота,

тоз преди да бъдем заедно,

преди да се намерим.

Любовта между нас да пламне

и в това положение да сме сега.

Но уви защо си позволих,

аз отново да се впусна

в таз лъжа голяма.

Бъдещето ни го начертах,

прекрасно и вълшебно.

Заедно щяхме да сме ний,

защото кат едно сме ний.

И днес съобщи ми тази новина,

че вече друг си ти.

Паднал на дъното дълбоко,

извършил нещо непоправимо.

Нещо в мен се скъса този ден.

Животът ни се срина и познай,

тоз живот що аз изсмилих,

в своята глава нещастна,

празна и глуповата.

Вярвах аз, че ще сме двама,

че отредено ни е да сме тъй.

Но ти дори не осъзнаваш,

туй що ми причини,

защото аз тъй и не ти казах,

това което си ти за мен, за моя живот.

Един човек, съвсем обикновен,

на пръв поглед тъй изглежда,

но ти за мен си нещо друго.

Нещо ново и забавно,

нещо приятно и лъчезарно.

Ти си за мен любовта,

в най-чистата ѝ форма.

Обичах те аз жестоко,

но вярвай все още е тъй.

Въпреки че знам сега, че ний,

не сме еднакви вече,

че това, което бях си аз мечтал,

разби се точно този миг,

щом ти изрече тези думи

и хвърли ме във яма безкрайна,

да падам и проклинам себе си,

защото аз поддадох се отново,

на желанието и мечтата, ти да си до мен.

Но аз не го показах, скрих го,

дълбоко в дъното на душата,

Смеехме се отново заедно,

говорехме си весело.

Но в ума ми само тази мисъл минава,

как това се случва, което ти ми каза.

Не показах с нищо аз пред теб,

че значиш толкоз ти за мен,

че искам с теб да бъда аз,

поне за малко,

да се обичаме и любим.

Но туй още може да се случи,

още може да сме заедно

и весело да се смеем.

Но различно ще е знай.

Защото вече нещо ни дели.

Нещо важно и голямо,

нещо лично и тайно.

Ти различен вече си.

Оправданието ти добро е,

думите на другите си чул

и решил си да промениш

това що казали са те.

Но честно ти кажи ми,

заслужаваше ли си?

Разкайваш се сега пред мен,

казваш че съжаляваш, но...

Да, съжаляваш и се мразиш,

че толкоз долно си отишъл,

че до там посегнал си.

И разбирам аз, защо е тъй.

И аз потискан съм от тях,

от хората с големите усти,

но явно воля по-голяма

имам аз от теб.

И още аз не зная

защо това тъй ме нарани.

Защо сега плача аз,

пишейки тези редове,

защото нещо празно усешам

там където е сърцето ми.

Въпреки че мечтите

в главата са.

Защото ти си рядкост, като мен.

Щом видях те и разбрах,

ние сме еднакви.

Толкоз време търсих някой като мен.

И вече те намерих и успокоих се.

Но след кат сподели туй нещо,

разбирам, че пак съм сам.

Че нивга няма да намеря аз,

това що желая да е с мен.

А знаеш ли що е то?

Любов му казват хората.

Любов.

Чувството започнало войни.

Чувството способно да раздели

цели семейства и планини.

Толкова ли много искам аз,

само някой мен да ме обича.

Някой мил, добър и честен.

Някой, който щом видя да се усмихвам.

Някой, който ще обичам безусловно.

Някой, който беше ти.

И още аз обичам те, повярвай.

Но време ще ми трябва знай.

Да мога да превъзмогна,

туй що научих току-що.

И знам, че казах безусловно,

и опитвам се аз да го направя,

но туй условие боде ме,

във сърцето остро всеки път,

щом сетя се за него.

Аз пак си позволих,

да мечтая и да градя,

да желая и да искам.

Но вече се научих.

Това ще е краят.

Вече няма да желая и мечтая.

Спирам аз във този час,

всяка мисъл за ново утре.

Всеки жест, вече си е жест.

Всяка дума си е само дума.

Всяко действие, само действие.

Вече няма смисъл вложен в тях.

Аз няма да го търся, няма да мечтая.

Реалността е това, което ще гледам.

Суровата и зла реалност.

Защото боли.

Ужасно много боли,

щом мечтите ти срещнат живота.

Ето аз разкъсвам се отново,

защото позволих си да желая.

Отново празен чувствам се

и знам, че само едно е моето спасение.

Спасението идва всеки ден,

спасението вика ме всеки ден,

то желае ме и разговаря,

че скоро ще ме има.

Не вярвах аз на тези думи,

но вече друг смисъл влагам аз.

Разбирам, че не ме желае,

а ме притежава и тъй е било,

от самото начало.

Аз никога нямаше да успея,

да постигна що желая,

защото тя вече ме има

и иска аз да страдам.

Сам съм отново и разбирам,

за да живееш трябва да умираш.

Друг живот

Ето пак отварям аз

таз страница позната

на всеки вече във устата,

социална черна дупка,

влязъл ли веднъж ти,

нивга не ще излезеш.

Тъй, познахте, Фейсбук.

За него аз говоря.

Мястото, където всеки споделя всичко.

Където всичко става общо.

Общото световно.

Където всяко деяние се знае,

още щом се извърши.

И виждам аз, снимки,

статуси, места.

Гдето хора са били.

И мъка обгръща моето сърце,

страдание се вмъква тайно,

вътре в мускула любовен.

Ей ме на, мен, самичък.

Седящ с лаптопа във ръце,

гледащ веселбата на народа.

Сам, затворен в стая,

странно, но по своя молба,

съм аз тук сега.

Тъжен и жадуващ

техния живот да вкуся.

Знам, аз сам съм си виновен,

за тоз живот що водя,

за навиците и догадките,

които сам си изградих.

И все пак мисълта мина,

мина тя през моята глава.

Ами ако бях другаде сега?

Ако бях там, при тях,

при веселите хора,

с веселата компания,

във веселото заведение,

с веселия персонал,

весело да се веселя

с хора като мен.

Хора весели и небрежни.

Хора в своята младост

и енергичност.

Уви,

явно аз не съм такваз персона.

Лудееща из нощните кафета,

жадуваща за нощния живот.

За адреналина на тъмата,

за странните случки

на неизвестността.

Не, аз не мразя тези хора,

нито имам нещо против,

просто туй не ще да е животът,

както моят мозък го разбира.

Аз съм тихата вода дълбока.

Привидно скучен,

като обикновена риба.

Седящ си самотен вкъщи,

вместо навън да вилнее.

Но аз не съжалявам.

Намирам своите диви

и неудържими мигове.

На друго място, тъй е,

но все пак ги има.

Леко странно, нестандартно.

Нещо друго, по-различно

бивам аз от другите познати.

И осъзнавам, че за нищо аз,

не бих заменил туй.

Туй що се нарича моят живот.

Може да е скучен и предсказуем,

но си е мой.

И благодарение на него,

аз съм туй, що пиша днес,

тези редове, на тази страница.

Аз съм това, което съм, благодарение на света.

На света и на живота.

Моят живот.

БОЙКОт

Идеята за това писание ми дойде преди година-две. Пътувах си из София с градския транспорт и си мислих за живота. За живота в България. Спрях да гледам новини от 2010 насам. Идваха ми твърде натоварващо. Но все малко по-малко дочувах какво става в нашата прекрасна измъчена страна.

Медиите и политиците пак бяха взели под прицел Бойко Борисов. Пак обясняваха за „пожарникаря“, който ни „управлява“. Тук пожарникарят е в кавички, защото това да си такъв няма нищо лошо. Това е една професия сравнима с докторската, защото спасява животи. Помага на изпаднали в беда и не иска почти нищо в замяна. А втората дума е така, защото не можах да намеря друга, и не трябва смисълът ѝ да се приема буквално. Искам просто да кажа, че той е взел съдбата на България в своите ръце и се опитва да постигне нещо. Опитваше, минало време, благодарение на оставката, която подаде преди броени дни.

Това ме накара да се замисля за недоволството на човека. Той винаги ще намери нещо, за което да се хване и да се оплаче, че не е както трябва. Ако ще да бъде обслужвам безгрешно от слуги, всичко край него е от злато, всички го хвалят, мазнят и увъртат, той пак ще каже, че времето е трябвало да бъде по-слънчево. Извод, на човек не може да му се угоди.

Дойде Бойко със своите обещания и бе избран. Застана на поста си като кмет на София и започна да я развива. Издигна се до министър-председател и започна да оправя бъркотията нанесена от предишните политици. Да, може да не е спазил всичките си обещания, не знам какво е обещавал и кое от обещаното е направил, но той направи нещо. Тръгнахме на някъде из Европа.

Щетите нанесени от предишните „владетели“ на България са големи и все още не могат да бъдат поправени. И Бойко дойде и даде всичко от себе си да ги оправи. Но всичко изисква време. Човекът си имаше план. За развитието на всяко нещо, трябва да се започне от основите. Основата на един град е неговата инфраструктура. Пътищата. Това, за което Борисов се захвана, и за което медиите и другите политици го оплюваха. Но защо? За да може да се развива София и България, трябва да бъде изградена основата на движението в тази страна, а това са пътищата. За да се развива всичко друго са нужни добре изградени улици, дали е по-добре колите носещи плодовете, дрехите, урана, да пътуват по чакъл и камъни или по асфалтирани пътища?

И пак се стига до негодуванието на хората. Да, изпаднахме в криза. Но погледнете света. Коя държава не е? Италия, Гърция, Франция. Всички имат своите малки кризи, при нас е по-голяма, защото не сме развити в добрия смисъл. Развити сме в краденето, мафиотите и всички престъпни действия, но това не е добро.

Тук. В моето време. Двайсет и първи век, започна преходът на България. Тук, сега в момента, се усеща. Може да сме били в преход цели 30 години според тогавашните политици, но истински се усети сега. Стандартът на живот се промени. Да, към по-лошо при някои, но с надеждата за по-добро бъдеще.

До преди няколко дни бях сигурен, че ще успеем в бъдеще. Че Борисов има планове и се стреми да ги постигне. Но точно преди няколко дни, както се събудих весел, видях по телевизията новината за оставката му. И страхът за това какво ще стане с България се зароди в мен. И започна да расте с всяко следващо изявление.

Всичко, до колкото разбирам, започна с високите цени на тока. Да, тези фирми си позволяват много и има нужда да се направи нещо по въпроса. Но да ви питам сега, намирили се решение за проблема? Не. Всички новинари, всички хора насочиха внииманието си към оставката на кабинета и политиците. Да, това е важно. Бойко се отказа вече да оправя проблемите ни, явно и човекът си има граници.

А също така да попитам за какво бе протестът на 24.02.2013. Да, за тока, за монополите. Но като излезе президентът, човекът, който ни представлява, който сме избрали за това, към който трябва да имаме уважение, който не ни е направил нищо, защо хората, протестиращите, го оплюха, увикаха.

Развитие с монополите няма. А дори и да има медиите са твърде заети да гледат от птичи поглед на протестите и на народното събрание, за да кажат дали има нещо. Манипулативни, нахални, копеленца, които са навсякъде. В това число се включват и част от хората, които протестират.

Мирен протест, добре. В началото на протестите бяха хора, които искаха промяна в цените на тока. После някой идиот реши да нападне полицията. Да удари репортер и всичко избухна. И от тук целият ад се изписа в България.

Да, има негодуващи хора. И аз съм от тях. Не искам да работя за 400 лева. Да живея от заплата до заплата и да се чудя как да си платя сметките. Но проблемът ми е, че и не знам какво точно искам. Затова и не присъствах на нито един от протестите. Но явно това не спира всички. Има хора, които са там, но не знаят какво искат, даже сигурно за какво протестират.

Добре, свалихте Бойко от власт. И сега? Какво следва от тук нататък. Мислили ли сте? Да, не искате да ни управлява този и онзи. А какво искате? Какво предлагате? Защото аз не знам какво следва, как ще успеем да не се върнем към грабежите и жалките подобия на успех? Човекът, който така оплювате от 5 години насам си изгради поне някакво име в чужбина. България стана малко известна. Опрости си повечето дългове. А сега какво следва? Дали няма да се пренесем в тъмните времена. The Dark Ages.

И какво иска българинът? Никой не може да отговори на този въпрос, защото и самият българин не знае. Аз самият не знам какво искам. Да може да е по-добро заплащане, да са по-ниски цените на всички стоки, но не знам как да се постигне това. Затова си тряа и вярвам на хората, които избрах, да се опитат да ни подобрят. Но както гледам това няма да се случи, защото тези хора си тръгнаха, благодарение на нас. Ние ги накарахме.

И така бойкотирахме решенията си от преди години и сега седим и се чудим какво да правим. Не знам какво ни чака утре. Не знаем какво ще стане на изборите, които предстоят. И все пак искаме нещо. А какво е това, не се знае, но е важното, че го искаме. Да си го кажем по български „Бойкот му е майката“. Ама къде е тя и как ще помогне и до какво ще доведе?

...

Това го казвам аз, това мисля аз, дете на 19 години. Не съм много на ти с политиката. Всички неща, може и да не са наистина така, може да са повлияни от мнението на моето семейство за политиката и начина ни на живот. Но това е мое мнение. Достатъчно съм голям, за да мога да го формулирам и да го изкажа. А сега ви питам, дали с БОЙКОт ще подобрим начина си живот?